Прокоп се засмива.
— Обичал съм. Та нали и вие сте обичали някого?
— Тогава бях още глупава — проронва Анчи и въпреки волята си се изчервява.
— Съученик ли?
Анчи само кимва и дъвче някаква тревичка.
— Това не беше нищо — добавя тя бързо. — А вие?
— Веднъж срещнах момиче, което имаше същите мигли като вашите. Май че приличаше на вас. Продаваше ръкавици или нещо подобно.
— И по-нататък?
— Нищо. Когато отидох за втори път да си купя ръкавици, вече я нямаше.
— А… харесваше ли ви?
— Харесваше ми.
— И… никога не сте я…
— Никога. Сега ръкавиците ми ги прави… бандажистът.
Анчи съсредоточава вниманието си към земята.
— Защо… винаги криете ръцете си от мен?
— Защото… защото са толкова обезобразени — промълвява Прокоп и се изчервява горкият.
— Но точно това е толкова хубаво — прошепва Анчи със затворени очи.
— Хайде на обяд, на обяяяд — провиква се Нанда пред къщата.
— Господи, пак ли — въздъхва Анчи и неохотно става.
Подир обяда старият доктор полегна за малко, ей тъй, съвсем за малко.
— Знаете ли — извини се той, — сутринта се утрепах като куче. — И захърка равно и усърдно. Спогледаха се усмихнати и излязоха на пръсти; а и в градината продължиха да си говорят тихо, като че ли с уважение към здравия му сън.
Наложи се Прокоп да разкаже за живота си. Къде се е родил и къде е отраснал, сподели, че е бил чак в Америка, разказа колко беднотия е видял и с какво се е занимавал преди. Приятно му беше да си припомни целия този живот; защото, за учудване, той се оказа по-лъкатушен и по-странен, отколкото можеше да предположи, а при това той премълча доста неща, особено, е, особено някои интимни истории, тъй като, първо, те нямаха чак толкова значение и, второ, както е известно, всеки мъж има какво да премълчава. Анчи беше по-тиха от водата; струваше й се някак смешно и особено, че Прокоп също е бил дете и момче и изобщо нещо съвсем различно от този мърморещ и странен човек, покрай когото тя се чувстваше толкова неловка и малка. Сега вече не би се страхувала да го докосне, да му завърже връзката, да му среше косите или въобще да направи нещо подобно. И за пръв път сега забеляза дебелия му нос, суровата му уста и строгите, мрачни и изпъстрени с кървави нишки очи; всичко това й се струваше безкрайно странно.
Дойде нейният ред да разказва за живота си. Вече беше отворила уста и бе поела въздух, но изведнъж прихна да се смее. Кажете, какво би могло да се разкаже за един такъв неописан живот, и то на човек, който вече е стоял затрупан дванадесет часа под земята, който е участвал във войната, бил е в Америка и кой знае къде още?
— Аз нищо не мога да ви кажа — каза тя искрено.
Е, кажете, не е ли едно „нищо“ еднакво ценно, както богатият опит на мъжа?
Късен следобед е и те двамата вървят по нагрятата полска пътека. Прокоп мълчи, а Анчи слуша. Анчи милва с ръка осилестите връхчета на класовете. Анчи го докосва с рамото си, забавя крачка, изостава; сетне избързва, върви на две крачки пред него и скубе класовете, като изпитва някаква потребност да унищожава. Това слънчево усамотение започва да им тегне и да ги нервира. Не трябваше да идваме тук, мислят си тайно и двамата, и мъчително разстроени, поддържат плитък и разпокъсан разговор. Накрая ето я целта, параклисчето между двете стари липи; сега вече е късният час, когато пастирите започват да пеят. Ето и пейката за отмора на пътниците; седнаха и някак си още повече притихнаха. Една жена беше коленичила пред параклисчето и се молеше, навярно за семейството си. Щом си отиде, и Анчи веднага коленичи на нейното място. В това имаше нещо безкрайно и естествено женско; Прокоп се почувства момче пред зрялата простота на този предречен свят жест. Накрая Анчи се изправи някак си по-сериозно и мъдра, решена на нещо и примирена с нещо; като че ли беше разбрала нещо, като че ли носеше нещо у себе си, обременена, замислена, бог знае от какво така променена; когато в падналия сумрак се мъкнеха обратно по пътечката, сладкият й потъмнял глас отвръщаше само с отделни срички.
По време на вечерята тя не разговаряше, не говореше и Прокоп; мислеха навярно кога старият човек ще иде да си прочете вестниците. Старият човек мърмореше и ги проучваше през очилата си; я гледай ти, нещо тука таковата, нещо тук не му се виждаше наред. Това продължи мъчително дълго, докато не се позвъни и някакъв човек, някъде откъм Седмидоли или от Лхота, помоли доктора да отиде при родилка. Старият доктор никак не се зарадва и забрави дори да изругае. С акушерската си чанта в ръка, той се поколеба на вратата и каза сухо: