— Върви да спиш, Анчи.
Без дума да каже, тя стана и прибра масата. Бави се дълго, много дълго някъде в кухнята. Прокоп пушеше нервно и вече се канеше да си тръгне. Тогава тя се върна, бледа, като че ли я тресеше, и с героични усилия на волята каза:
— Искаш ли да поиграем билярд?
Това означаваше: с градината днес нищо няма да излезе.
Мда, това беше една пренеприятна партия. Анчи беше просто скована, биеше наслуки, забравяше да играе и едва отговаряше. А когато пропусна най-изгодното положение, Прокоп се зае да й показва как е трябвало да го изиграе: просто удряш малко по-отдолу и готово; при това — само за да води ръката й, той сложи своята ръка върху нейната. Анчи рязко и с по-тъмни очи го погледна в лицето, хвърли щеката на земята и избяга.
А сега? Какво да прави? Прокоп почна да се разхожда насам-натам из салона, пушеше и се ядосваше. Ех, чудно момиче; но защо и аз самият се смущавам толкова? Глупавата й уста, ясните й близки очи, пламтящите й гладки бузки, е в края на краищата той не е от дърво я. Нима е такъв голям грях да погалиш това личице, да го целунеш, да ги погалиш, ах розовите бузки, да благословиш косите, нежните косъмчета над младата шия (човек не е от дърво); да я целунеш, да я погалиш, да я вземеш на ръце, да я целунеш набожно и внимателно? Глупости, ядосваше се Прокоп; дърто магаре съм аз; нима няма да ме е срам — такова дете, което даже и не помисля за това, даже и не помисля. Добре; Прокоп се справи сам с изкушението в себе си, но не беше толкова лесно; да можехте да го видите как стои пред огледалото с прехапани до кръв устни и мрачно, горчиво предизвиква и мери годините си.
Върви да спиш, стари ергенино, върви; тъкмо си си спестил позора, защото младото и глупаво момиченце щеше да ти се присмее: това също е добра последица. Решил се така или иначе, Прокоп се заизкачва по стълбите към спалнята си; смущаваше го само това, че ще трябва да мине покрай стаичката на Анчи. Вървеше на пръсти; сигурно вече спи, детето. И изведнъж се спря с разтуптяно сърце. Вратата… на Анчи… е само притворена. Изобщо не е затворена, а вътре е тъмно. Какво значи това? И изведнъж отвътре се чу нещо като скимтене.
Някаква сила искаше да го хвърли натам, към тази врата; но нещо по-силно го смъкна надолу по стълбите и той се понесе към градината. Застана в тъмния гъсталак и притисна ръка до сърцето си, което биеше тревожно. Боже господи, добре, че не влязох! Анчи сигурно е коленичила — полусъблечена — и плаче на възглавницата. Защо? Не зная; ако бях влязъл — е, какво щеше да стане? Нищо; щях да коленича до нея и да я помоля да не плаче; щях да помилвам, да помилвам лекичката й коса, разпуснатата й вече коса. О, боже, защо беше оставила вратата отворена?
Но ето, от къщата се измъкна светла сянка и се насочи към градината. Това е Анчи, не е съблечена и косите й не са разпуснати, но притиска ръце към слепоочията, ръцете й охлаждат пламналото чело; и все още хлипа в последни пристъпи на плач. Минава покрай Прокоп, като че ли не го забелязва, но му прави място от дясната си страна; не чува, не вижда, но не му пречи, когато той я хваща под ръка и я повежда към пейката. Прокоп тъкмо търси думи, за да я успокои (по дяволите, за какво точно?), когато внезапно, туп, главата й се отпуска на раменете му; тя изплаква още веднъж конвулсивно и сред хлипане и подсмърчане казва „няма нищо“; Прокоп я прегръща с ръка, сякаш й е роден чичо, и като не знае какво да прави, мърмори нещо, в смисъл, че е добра и страшно мила; след което хлипанията се стопяват в дълги въздишки (той чувства някъде под мишницата горещата им влажност). Всичко се оправя. О, нощ, царице небесна, ти облекчаваш свитото сърце и развързваш неподвижния език; извисяваш, благославяш, окриляш тихо биещото сърце, сърце скърбящо и смълчано; на жадните даваш да пият от твоята безкрайност. В една загубена нищожна точка на пространството, някъде между Полярната звезда и Южния кръст, между Кентавъра и Лирата става нещо трогателно; някакъв мъж съвсем неочаквано се е почувствал единствен защитник и баща на това мокро личице, милва го по главата и говори — какво всъщност говори? Че е толкова щастлив, толкова щастлив, че толкова обича, и страшно много обича това хлипащо и подсмърчащо същество на рамото си, че никога няма да замине оттук и какво ли не още.
— Не знам какво ми стана — преглъща и въздъхва Анчи. — Аз… аз толкова исках да говоря… още с вас…
— А защо плакахте? — мърмори Прокоп.
— Защото толкова дълго не идвахте — чува той изненадващия отговор.
У Прокоп нещо отмалява, волята ли, що ли.
— Вие… вие ме… обичате? — успява той да каже, а гласът му мутира като на четиринадесетгодишен. Главата, заровена под мишницата му, кима утвърдително и убедено.