— Може би… трябваше да дойда при вас — шепне Прокоп смазан. Главата решително се клати в знак на отрицание.
— Тук… ми е по-добре — въздъхва Анчи след малко. — Тук… е толкова хубаво!
Може би никой не може да разбере какво толкова хубаво има в грубото мъжко сако, вмирисано на тютюн и потна плът; но Анчи е заровила в него лице и за нищо на света не би го обърнала към звездите; толкова е щастлива в това тъмно и сигурно скривалище. Косите й гъделичкат Прокоп под носа и благоухаят. Прокоп милва приведените й рамена, милва младичката й шия и гръд, и намира само тръпнеща покорност; изведнъж той се забравя, рязко и грубо хваща главата й и иска да целуне мокрите й устни. Но виж ти, Анчи диво се брани, просто се вдървява от ужас и заеква „не, не, не“; и отново е заровила лице в сакото му и само се чува как тупти подплашеното й сърце. И Прокоп внезапно разбира, че е щяла да бъде целуната за първи път.
Тогава той се засрами от себе си, стана безкрайно сериозен и не посмя да направи нищо друго, освен да я милва по косите; това е разрешено, това е разрешено; господи, та тя е още съвсем дете и истинско глупаче! А сега вече нито дума, нито думичка, която дори само с полъха си би засегнала изумителното детство на тази бяла, голяма юничка; нито помисъл, който би се опитал грубо да обясни обърканите пориви на тази вечер! Той наистина не съзнаваше какво приказва; това беше една мечешка мелодия без никакъв синтаксис; последователно той се докосна до звездите, любовта, до бога, красивата нощ и някаква опера, името и съдържанието на която Прокоп, колкото и да напрягаше паметта си, не можеше да си спомни, но чиито цигулки и гласове звучаха упойващо и до днес в него. От време на време му се струваше, че Анчи спи; и замлъкваше, докато отново усещаше на раменете си блажения дъх на съненото й внимание.
По-късно Анчи се изправи, отпусна ръце в скута си и се замисли.
— Не, не знам — казва тя сладко. — Струва ми се просто невероятно.
По небето като светъл лъч пада звезда. Жасминът ухае, спят затворените топки на божурите, някакво божие дихание шумоли в листовината на дърветата.
— Така ми се иска да остана тук — шепне Анчи.
Още веднъж Прокоп трябваше да поведе няма борба с изкушението.
— Лека нощ, Анчи — изтръгна се от него. — Ако… ако се върне баща ви…
Анчи послушно стана.
— Лека нощ — каза тя и се поколеба; така стояха един срещу друг и не знаеха какво да започнат или да свършат. Анчи беше бледа, примигаше развълнувано и имаше вид, като че ли взема решение да извърши някаква героична постъпка; но когато Прокоп — вече напълно загубил ума си — протегна ръка към лакътя й, тя се дръпна страхливо и започна да отстъпва. Така те вървяха по градинската пътечка на един метър разстояние един от друг; когато стигнаха до най-тъмното място, изглежда сбъркаха посоката или нещо подобно, Прокоп блъсна зъбите си в някакво чело, целуна бързо студения нос и намери с устата си отчаяно стиснати устни; той ги разтвори грубо, с насилие, пречупвайки девичата шия, раздели тракащите зъби и жестоко целува горещата влага на отворените, стенещи устни. Едва тогава тя се отскубна от ръцете му, спря се до градинската врата и тихо зарида. Прокоп се залови да я успокоява, да я гали, да сее целувки по косите й, по ухото, по шията, по гърба, но нищо не помагаше; той я молеше, обръщаше към себе си мокрото й личице, мокрите очи, мократа и хлипаща устна, устата му соленееше от сълзите й, целуваше и внезапно усети, че е престанала да се брани, че се е предала на произвола на съдбата и може би плаче само над поражението си. Е, цялото мъжко рицарство мигновено се събуди у Прокоп; той отпусна обятията си и освободи това олицетворение на нещастието и безкрайно трогнат, продължи да целува само отчаяните, облени в сълзи, треперещи пръсти. Така, така е по-добре: сега пък тя склони лице към неговата груба лапа и я зацелува с влажните си горещи устни, с горещото си дихание и с трепета на насълзените си мигли, и не му даваше да я прибере. Сега вече и той примигва с очи и затаи дъх, за да не издаде обхваналата го мъчителна нега.
Анчи повдигна глава.
— Лека нощ — каза тихо и съвсем естествено му подложи устните си. Прокоп се наведе към тях, лъхна ги с целувката си, колкото по-нежно умееше, и даже не се осмели да я изпрати по-нататък; спря се тръпнещ, а после се завря чак в другия край на градината, където не можеше да проникне нито един лъч от прозореца й: там остана да стои и изглеждаше, като че ли се моли. Но не, не беше молитва; това бе само най-прекрасната нощ от живота му.
XIII
На развиделяване вече не го свърташе в къщи; науми си да отиде и набере цветя; след това да ги сложи на прага на Анчината спалня и когато тя изскочи… Окрилен от радост, Прокоп се измъкна от къщи почти още в четири часа. И каква красота; всеки цвят искри като човешки очи (тя има спокойните, големи очи на кравичка) (какви дълги мигли има) (сега спи, клепачите й са обли и нежни като гълъбови яйца) (ах, да можеше да надникне в сънищата й) (ако си е сложила ръцете на гърдите, те се повдигат от дишането; но ако ги е пъхнала под главата си, ръкавът й сигурно се е свлякъл и се вижда лакътят, едно грапаво и розово кръгче) (наскоро му беше казала, че и досега спи в желязното си детско креватче) (каза му, че през октомври ще навърши деветнадесет) (на шията й има бенка) (как е възможно да ме обича, това е толкова странно), наистина нищо не може да се сравни с красотата на лятното утро, но Прокоп гледа към земята, усмихва се, доколкото изобщо умее, и през многобройни скоби стига чак до реката. Там открива — но чак до другия бряг — пъпки на водни лилии; презрял всички опасности, той се съблича, хвърля се в гъстата слуз на заливчето, порязва си крака о някаква коварна тръстика и се завръща с наръч водни лилии.