Водната лилия е поетично цвете, но изпуска противна течност от дебелите си стволове; Прокоп се понася към къщи с поетическия си трофей и мисли по пътя как по-прилично да увие букета. За щастие пред къщата докторът е забравил вчерашната „Политика“. Прокоп безцеремонно започва да го къса, като хвърля бегъл поглед на съобщенията за някаква мобилизация на Балканите и за това, че в някое от министерствата назряла криза, за това, че някой, името на когото е поставено в черна рамка, е умрял, оплакан, разбира се, от целия народ, и се залавя да завива във вестника мокрите дръжки на водните лилии. И тъкмо решава да изгледа с гордост работата си, когато изведнъж се сепва. Очите му са се спрели върху една дума. КРАКАТИТ.
Известно време той гледа вкаменен и престо не можеше да повярва на очите си. После разви с трескава бързина вестника, разсипвайки цялото великолепие от водни лилии по земята, и накрая намери следното съобщение: „КРАКАТИТ! Инж. П. да съобщи адреса си. Карсон, дпр. предп.“ Нищо повече. Прокоп разтърка очи и отново прочете: „Инж. П. да съобщи адреса си. Карсон.“ Какво по дяволите… Кой е той, този Карсон? А откъде знае, дявол го взел, откъде може да знае… За десети път Прокоп препрочете загадъчното обявление. „Кракатит! Инж. П. да съобщи адреса си.“ И още „Карсон, сир. предп.“ Повече от това не можеше да се разбере.
Прокоп седеше като ударен от гръм. Защо, защо взех този проклет вестник в ръцете си, мерна му се отчаяно в главата. Как беше? „КРАКАТИТ! Инж. П. да съобщи адреса си“. Инж. П. значи Прокоп; а Кракатит беше точно онова загубено място, онова размазано ей тук в мозъка място, онзи злокачествен тумор, онова, за което не се осмеляваше да мисли, онова, с което ходеше, като блъскаше главата си о стените, онова, което вече нямаше име — как, как беше отпечатано във вестника: „КРАКАТИТ!“ Прокоп разтвори широко очи от вътрешния трус. Изведнъж той видя… онази оловна сол, и в миг пред него се завъртя целият объркан филм на паметта: дългата, предълга, свирепа борба в лабораторията с тази тежка, тъпа безчувствена материя; безизходните и мръсни опити, когато всичко завършваше с неуспех, разяждащата осезаемост, когато побеснял дробеше и стриваше материята в пръстите си, парливият й вкус на езика и лютивият дим, умората, от която заспиваше на стола, срамът, който изпитваше упоритостта му, и изведнъж — насън ли беше, или наяве — последното му хрумване, парадоксалният и удивително простият опит, известният от физиката трик, който досега не беше се сетил да приложи. Той видя тънките бели иглички, които накрая смете от тезгяха в порцелановата кутийка, сигурен, че на другия ден, когато ги запали в пясъчната яма там на полето, където се намираше неговият твърде незаконен полигон, ще се получи великолепен взрив. Той виждаше лабораторното си кресло, от което се подаваха вълна, кълчища и пружина; в него той се беше свил тогава като пребито куче и явно беше заспал, защото наоколо беше тъмно, когато страхотна експлозия при звън на сипещи се счупени стъкла го събори заедно с креслото на пода. Сетне се появи острата болка в дясната ръка, защото нещо я беше разрязало; а сетне — сетне.
Прокоп мръщеше чело от болезнено острите спомени. Наистина, ето го белега на ръката му. А сетне поисках да запаля лампата, но крушките бяха изгорели. След това опипом в тъмнината аз се опитах да установя какво е станало; масата пълна с отломки, а там, където работех, цинковата ламарина на тезгяха беше разкъсана, извита и разтопена, дъбовият плот под нея беше разцепен, като ударен от гръм. А после напипах порцелановата кутийка, беше цяла, и едва тогава се ужасих. Това, да, значи това беше Кракатитът. А после…