Прокоп едва се сдържаше да седи; прекрачи разхвърляните водни лилии и се втурна да се разхожда из градината, като гризеше от възбуда пръстите си. След това, спомняше си той, аз хукнах нанякъде, през полето, през изораните ниви, няколко пъти падах, господи, къде беше това? Тук връзката в спомените му определено се губеше; несъмнени оставаха само ужасната болка под челните му кости и някакво премеждие с полицията; после разговарях с Ирка Томеш и отидохме у тях, не, пътувахме с файтон; бях болен и той се грижеше за мен. Ирка е добър. За бога, какво беше по-нататък? Ирка Томеш каза, че идва тук, при баща си, но го няма тук; гледай ти, интересно; а през това време аз спал ли съм, що ли?
Изведнъж кратко и слабо се позвъни; аз отидох да отворя и на прага видях да стои девойка със забулено с воалетка лице.
Прокоп изстена и закри лицето си с ръце. И дори не си даваше сметка, че седи на пейката, на която тази нощ беше милвал и утешавал някого другиго. „Тук ли живее господин Томеш?“ — беше попитала тя задъхано; сигурно беше тичала, кожената й яка беше мокра от дъжда, и изведнъж, изведнъж тя вдигна очи.
Прокоп едва не зави от мъка. Виждаше я, като че ли е било вчера; ръцете, малките й ръце в тесните ръкавички, оросената от дъха й гъста воалетка, погледът й чист и изпълнен с мъка; красива, тъжна и горда. „Вие ще го спасите, нали?“ Гледаше го отблизо със сериозни смущаващи очи и мачкаше някакво пакетче, някакъв дебел плик с печати, притискаше го към гърдите си с разтреперани ръце и по всякакъв начин се мъчеше да се овладее.
Нещо като че ли го удари в лицето. Къде сложих пакетчето? Няма значение коя е девойката: аз й обещах да го предам на Томеш. В болестта си… съм забравил всичко; или пък… по-скоро… не съм искал да мисля за това. Но сега — сега пакетчето трябва да се намери, ясно.
Той се втурна тичешком в стаята си и заизважда чекмеджета. Няма, няма, няма го никъде. За двадесети път прерови оскъдния си багаж, лист по лист, парче по парче; после седна сред целия този безпорядък като над развалините на Ерусалим и стисна челото си. Или го е взел докторът или Анчи, или кискащата се Нанда; другояче не можеше да бъде. След като стигна до тази категорична и гениална констатация, той се почувства притеснен и объркан и като насън се отправи към печката, бръкна дълбоко вътре и извади… търсеното пакетче. Имаше смътното усещане, че сам го е сложил там някога, когато все още не беше… съвсем оздравял; припомняше си смътно, че в онова състояние на безсъзнание и бълнуване пакетчето непрекъснато беше заедно с него в леглото и че той ожесточено беше негодувал, когато искаха да му го вземат, и че едновременно се боеше много от него, защото то бе свързано за него с някакво мъчително безпокойство и тъга. Изглежда, че с лукавството на безумец той го беше скрил от самия себе си, за да има спокойствие. Впрочем само дяволът може да се оправи в тайните на подсъзнанието; сега той е тук, този дебел, превързан с канап плик, с пет печата и върху него е написано „За господин Иржи Томеш“. Той се опита да разбере нещо повече от този зрял и ярък почерк, но вместо това му се привиждаше забулената девойка, която стиска пакетчето с треперещите си пръсти; сега… сега пък вдигна очи… Прокоп жадно помириса пакетчето, ухаеше слабо и далечно.
Сложи го на масата и започна да обикаля около нея. Страшно му се искаше да узнае какво има вътре, под петте печата; сигурно беше строга тайна, някаква съдбовна и болезнена връзка. То беше… тя казваше наистина, че… че прави това заради някого другиго, но беше толкова развълнувана. Освен това тя, тя не можеше да обича Томеш: това беше невероятно. Томеш е негодник, установяваше той с надигаща се ярост; винаги е имал щастие с жените, този мръсник. Така да бъде, ще го намеря и ще му предам пратката; а после, край.
Изведнъж нещо проблесна в главата му: готов беше да се обзаложи, че има някаква връзка между Томеш и този, как се казваше, този проклет Карсон! Нали никой не знаеше и не знае нищо за Кракатита; само Томеш Ирка, трябва да го беше надушил, бог знае как — ненадейно изникна нов кадър от объркания филм на паметта му: в треската си Прокоп бълнуваше нещо (май беше в стаята на Томеш), и той, Ирка, се беше навел над него и записваше нещо в бележника си. Сто на сто е сигурно, че това е била формулата ми! Издрънкал съм я, измъкнал я е от мен, откраднал я е и я е продал на този Карсон! Прокоп се изуми от тази подлост. Боже мой, и това момиче е попаднало в ръцете на такъв човек! Ако имаше нещо, което е ясно, то бе следното: тя трябва да се спаси, на всяка цена!