Добре, но най-напред трябва да намеря Томеш, крадеца; ще му предам запечатаното пакетче, но ще му избия и зъбите. По-нататък, с една дума, той е вече в ръцете ми, ще ми каже името и адреса на момичето и ще се задължи — не, никакви обещания от такъв негодник. Но ще отида при нея и всичко ще й кажа. А после ще изчезна завинаги от погледа им.
Доволен от рицарското си решение, Прокоп се спря над злополучното пакетче. Ах, да знаеше само едно, едно-единствено нещо — била ли е любовница на Томеш! Отново я виждаше пред себе си, красива и силна; нито с поглед, нито дори с едно-единствено мигване тя не се докосна тогава до грешното легло на Томеш. Възможно ли беше така да се лъже с очи, така да се лъже с такива очи.
И като изохка от страдание, той счупи печатите, развърза връвчицата и разкъса плика. Вътре имаше банкноти и писмо.
XIV
През това време доктор Томеш вече закусваше, като сумтеше и мърмореше след тежкото израждане; при това той стрелкаше Анчи с изпитателни и неспокойни погледи, Анчи седеше като статуя, не ядеше, не пиеше, просто не можеше да повярва на очите си — Прокоп още го нямаше; устните й нещо трепкаха, всеки миг можеше да се появят и сълзите. Изведнъж влезе Прокоп, някак ненужно бледен и даже не седна, толкова бързаше; поздрави бегло, погледът му отмина Анчи, като че ли не я позна. И с удивително нетърпение попита:
— Къде се намира сега вашият Ирка?
Докторът смаяно се обърна:
— Какво?
— Къде е сега вашият син? — повтори Прокоп, като го изгаряше с упорития си поглед.
— От де да знам? — изръмжа докторът. — Не искам да го зная.
— В Прага ли е? — настоя Прокоп, като сви юмрук.
Докторът мълчеше, но съзнанието му трескаво работеше.
— Трябва да говоря с него — процеди през зъби Прокоп. — Трябва, чувате ли? Трябва да замина при него, още сега, веднага! Къде е?
Като сдъвка нещо в челюстите си, докторът тръгна към вратата.
— Къде е? Къде живее?
— Не знам — кресна докторът с неестествен глас и тръшна вратата.
Прокоп се обърна към Анчи. Тя седеше скована, вперила огромните си очи в пустотата.
— Анчи — заговори Прокоп трескаво, — трябва да ми кажете къде е вашият Ирка. Аз… аз трябва да замина при него, разбирате ли? Това е… една такава история… С една дума става въпрос за някои неща… Аз… Прочетете това — каза той бързо и пъхна пред очите й смачканото парче вестник. На Анчи обаче й се въртяха само кръгове пред очите.
— Това е мое изобретение, разбирате ли? — обясняваше той нервно. — Търсят ме, някой си Хансон. Къде е вашият Иржи?
— Не знаем — прошепна Анчи — Вече две… две години вече не ни е писал.
— Ах — изрева Прокоп и побеснял смачка вестника.
Момичето се вкамени, само очите му се разширяваха все повече, а от полуотворените му устни лъхаше някакво объркано жално дихание.
На Прокоп му се искаше да потъне вдън земя.
— Анчи — разкъса той след малко мъчителната тишина, — аз ще се върна. Аз… след няколко дни. Това е сериозно нещо. Човек… в края на краищата трябва да мисли… за професията си. И има… знаете, известни… известни задължения… (Боже, какви ги дрънка!) Разбирате ли, че… Аз просто трябва — извика той внезапно. — По-скоро бих умрял, отколкото да не отида, разбирате ли?
Анчи само леко кимна с глава. Ах, ако беше кимнала малко по-силно — и туп! — главата й щеше да падне на масата със силно ридание; така само очите й се наляха със сълзи, а останалото все още можа да го преглътне.
— Анчи — мънкаше Прокоп в отчаяно смущение и отстъпваше към вратата. — Аз даже няма да се сбогувам; вижте, не си струва; след седмица, след месец аз отново ще бъда тук… Е, погледнете.
Не смееше дори да я погледне; а тя седеше тъпо, с увиснали рамене, с невиждащи очи и нос, който се подуваше от вътрешен плач; жално беше да се гледа.
— Анчи — направи той повторен опит и пак се отказа. Този последен миг на вратата му се стори безкраен; чувстваше, че би трябвало да каже или да направи още нещо, но вместо това изтръгна от себе си едно „довиждане“ и мъчително се измъкна; като крадец, на пръсти, напускаше той къщата. Поколеба се още пред вратата, зад която беше оставил Анчи. Вътре беше тихо и това го изпълни с неизразимо страдание. На входната врата той се спря като човек, който е забравил нещо и се върна на пръсти в кухнята: слава богу. Нанда я нямаше и той се насочи към полицата. „… АТИТ… адреса. Карсол, Ц. п“ — се четеше на парчето вестник, с което Нанда беше постлала полицата. Там остави за нея пълна шепа пари за услугите й и изчезна.
Прокоп, Прокоп, така не постъпва човек, който има намерение да се върне след седмица!