„Трака-трак, трака-трак“, скандира влакът; но тази шумна тракаща бързина не задоволява вече човешкото нетърпение; човешкото нетърпение отчаяно се върти на мястото си, непрекъснато поглежда часовника си и рита с крака наоколо в пристъп на невроза. Един, два, три, четири — телеграфни стълба. Дървета, ниви, дървета, кантон, дървета, бряг, ограда и ниви. Единайсет часът и седемнайсет минути. Ниви с цвекло, жени в сини престилки, къща, куче, което си е наумило да надбяга влака, ниви, ниви, ниви. Единайсет часът и седемнайсет минути. Господи, нима времето е спряло? По-добре да мислиш за нещо; да затвориш очи и да броиш до хиляда; да четеш молитви или да повтаряш химически формули. „Трака-трак, трака-трак!“ Единайсет часът и осемнайсет минути. Боже, какво да се прави?
Прокоп се сепна. „КРАКАТИТ“, мерна се някъде пред очите му така неочаквано, че се уплаши. Къде е това? Аха, пътникът отсреща четеше вестник, а на последната страница отново се мъдреше обявление. „КРАКАТИТ! Инж. П. да съобщи адреса си. Карсон, Ц. и.“ По дяволите този Карсон, помисли си инж. П.; въпреки това на най-близката гара той купи всички вестници, които се въдеха в благословената му родина. Обявлението го имаше навсякъде и навсякъде беше едно и също: „КРАКАТИТ! Инж. П. да съобщи…“ Бре дявол да го вземе, изненада се Прокоп, това е някаква хайка, гледай ти какъв интерес към моята скромна личност! Че за какво съм им, след като господин Томеш вече им го е продал?
Но вместо да се заеме с решаването на тази съществена загадка, той се огледа дали не го наблюдават и извади може би вече за стотен път известния ни вече разкъсан плик. След дълго бавене (причиняваше му голямо удоволствие да отлага), след като го обръща на всички страни, той извади най-сетне от натъпкания с пари плик онова писмо, онова скъпоценно писмо, изписано със зрял и енергичен почерк. „Господин Томеш“, жадно зачете той отново, „не правя това заради вас, а заради сестра си. Тя обезумя от онзи миг, когато й изпратихте страшното си писмо. Поиска да продаде всичките си дрехи и бижута, за да ви изпрати пари; трябваше с много усилия да я задържа да не върши такова нещо, което не би могла да скрие от мъжа си. Изпращам ви мои собствени пари; зная, че ще ги приемете без излишно колебание, и моля, да не ми благодарите. Л.“ Към това набърже беше добавено: „За бога, оставете вече М. на мира! Даде ви всичко, което имаше; даде ви и много повече, отколкото имаше; изтръпвам от ужас, какво ще се случи, ако това излезе наяве! Моля ви, на колене ви моля, не злоупотребявайте със страшното влияние, което имате върху нея! Би било много подло, ако…“ Краят на изречението беше задраскан и следваше още един постскриптум: „Благодарете от мое име на приятеля си, който ще ви връчи плика. В момента, когато най-много се нуждаех от помощ, той беше незабравимо любезен с мене.“
Прокоп се почувства смазан под тежестта на прекомерното щастие. Значи, тя не принадлежеше на Томеш! И нямаше никого, на когото да се опре! Храбро и великодушно момиче, четиридесет хиляди събрало, за да спаси сестра си от… явно от някакъв позор! Тези трийсет хиляди са от банката, още са снабдени с бандерол, както ги е изтеглила — по дяволите, защо на бандерола не личи името на банката? А останалите десет хиляди трябва да ги е събрала кой знае от къде и как; защото между тях имаше дребни банкноти, жалките мръсни банкноти по пет крони, овехтелите парцалчета, минали през бог знае колко ръце, изпомачканите пари от женските портмонета; боже, какво ли й е струвало, докато събере тази шепа пари! „Беше незабравимо любезен с мене…“ В този миг Прокоп би пребил Томеш, този безсъвестен и отвратителен мръсник, но в същото време беше склонен да му прости всичко…, защото тя не беше негова любовница! Не принадлежеше на Томеш: това най-малкото означаваше, че тя е свят ангел, най-чист и най-съвършен; и изведнъж почувства, като че ли някаква неизвестна рана заздравяваше в сърцето му бързо и почти болезнено.
Да, да я намери; преди всичко трябва… трябва да й върне тези пари (даже не се засрами от толкова прозрачния предлог) и да й каже, че… че с една дума… че може да разчита на него, колкото се отнася до Томеш и изобщо… „Беше незабравимо любезен с мене.“ Прокоп чак събра молитвено ръце: господи, какво ли не съм готов да направя, за да заслужа тези думи.
О, о, колко бавно се движи този влак!
XV
Веднага щом пристигна в Прага, Прокоп се втурна към квартирата на Томеш. При музея внезапно се спря: дявол да го вземе, къде всъщност живееше Томеш? Аз вървях, да, аз вървях тогава трескав към гарата и минах покрай музея, но откъде бях тръгнал? От коя улица? Побеснял и ругаещ, Прокоп се луташе около музея, като търсеше вероятната посока; не можа да намери нищо и се запъти към дирекцията на полицията, в службата за справки. Иржи Томеш, запрелиства невзрачният чиновник книгите, инженер Томеш Иржи, това се намира в Смихов, улица еди-коя си. Явно, беше старият му адрес. Независимо от това Прокоп полетя към Смихов, до онази еди-коя си улица. Когато попита за Иржи Томеш, портиерът поклати глава. Вярно, лицето беше живяло тук, но преди повече от година; къде живее сега, никой не знаеше; впрочем забатачил беше сума народ в квартала.