— На какво?
— На тази проклета радиостанция на анархистите.
XIX
— Вие значи мислите — заекваше Прокоп, — че… че може би…
— Ние значи знаем — прекъсна го Карсон, — че по света съществуват неизвестни предавателни и приемателни станции. Че най-редовно във вторник и петък те не си казват лека нощ, а нещо съвсем друго. Че разполагат с някакви неизвестни ни досега сили, средства за въздействие, осцилации, искри, лъчи или дявол знае с какво и… с една дума с нещо неуловимо. Или с някакви антивълни, антиосцилации или как по дяволите да го назова, с нещо, което просто смущава или заличава нашите вълни, разбирате ли? — Карсон се огледа по лабораторията. — Да — рече той и взе парче тебешир. — Това или е така — каза той, като начерта с тебешир на пода дълга половин лакът стрелка, — или така — покри с тебешир голяма част от подовата дъска, като наплюнчи пръст и прекара тъмна черта в тебеширената повърхност. — Или така, или така, разбирате ли? Положително или отрицателно. Или изпращат някакви нови вълни в нашия медиум, или пък хвърлят изкуствени паузи в нашето трептящо протелеграфирано надлъж и нашир пространство, разбирате ли? И едното, и другото може да става… без наш контрол. И двете неща засега са… технически и физически… пълна загадка. Дявол да го вземе — извика внезапно Карсон разярен и захвърли тебешира, който се пръсна на парченца, — това е вече прекалено! С неизвестни средства тайни депеши до загадъчен адресант! Кой го прави това? Какво мислите, а?
— Може би марсианците — помъчи се да се пошегува Прокоп; но в действителност никак не му беше до шеги.
Карсон го погледна враждебно, но след малко изцвили съвсем като кон.
— Добре, марсианци. Великолепно! Да допуснем, маестро. Но да допуснем, че по-скоро го прави някой на земята. Да допуснем, че някаква земна сила излъчва тайните си инструкции, че има твърде сериозни основания да отбягва всякакъв човешки контрол. Да допуснем, че съществува някаква… международна служба или организация, или дявол знае какво, и че тя има на разположение неизвестни сили, тайни радиостанции и какво ли не. Във всеки случай… Във всеки случай човечеството има право да се интересува от тези тайни депеши, не е ли така? Пък били те от ада или от Марс. Това го диктуват просто… интересите на човешкото общество. Можете да си представите… Е, най-после, господине, най-после те едва ли са радиодепеши за Червената шапчица. Така.
Господин Карсон заснова из стаята.
— Едно е ясно — разсъждаваше той на глас, — че въпросният предавател… се намира някъде в Средна Европа, приблизително в района на смущенията, нали така? Той е доста слаб, тъй като предава само нощем. Дявол да го вземе, толкова по-зле; Айфеловата кула или Науен се откриват лесно, нали? Ох, да му се не види — извика той внезапно и застана като вдървен, — забележете, че в самия пъп на Европа съществува и се подготвя нещо страшно. То има свои разклонения, свои служби, поддържа тайно връзки с тях; разполага с неизвестни за нас технически средства, с тайнствени сили, и ако искате да знаете — изрева Карсон, — на негово разположение се намира и Кракатитът! Това е!
Прокоп подскочи като полудял.
— Как — какво?
— Кракатитът. Деветстотин трийсетте и пет грама. Всичко, което ни беше останало.
— Какво сте правили с него? — разяри се Прокоп.
— Опити. Пестихме го като… като нещо безценно. Докато една вечер…
— Какво?
— Изчезна. Заедно с порцелановата кутийка.
— Откраднат?
— Да.
— Но кой — кой…
— Очевидно марсианците — ухили се Карсон. — За съжаление със земното посредничество на един лаборант, който също изчезна. Естествено с порцелановата кутийка.
— Кога се случи това?
— Ами непосредствено преди да ме изпратят тук, при вас. Образован човек, шваба. Нито прашинка не ни остави. Ето защо дойдох да ви търся.
— И вие мислите, че е попаднал в ръцете на ония… ония неизвестните?
Карсон само изпръхтя.
— Откъде знаете?
— Твърдя го. Слушайте — каза Карсон, като се полюшваше на късите си крачка, — имам ли вид на страхливец?
— Н-не.
— Тогава ще ви кажа, че от това ме е страх. Ако ми вярвате, треперят ми гащите. Кракатитът… е ужасна работа; неизвестната станция е нещо още по-лошо; но ако и двете се озоват в едни ръце, тогава… сбогом прощавай. Тогава Карсон ще си вземе куфарчето и ще замине при людоедите в Тасмания, никак не ми се иска да преживея края на Европа.
Прокоп само стискаше ръцете си между коленете.
— Боже мой, боже мой — шепнеше на себе си.
— Ами да — продължи Карсон. — Само ми е чудно как досега не е хвръкнало във въздуха… нещо по-голямо. Стига само да се натисне някъде някакво лостче… и на няколко хиляди километра оттук — бум! И край. Какво чакат още?