— Ясно — обади се трескаво Прокоп. — Кракатитът не бива да се изпуска. А Томеш, на Томеш трябва да му се попречи…
— Господин Томеш — възрази бързо Карсон — ще продаде Кракатита на самия дявол, стига да му го плати. Сега господин Томеш представлява една от най-големите световни опасности.
— По дяволите — мърмореше отчаяно Прокоп, — какво да се прави тогава?
Карсон продължително време се въздържа да говори.
— Ясно — каза той накрая. — Трябва да се разкрие тайната на Кракатита.
— Ннне! Никога!
— Трябва. Просто защото е… разобличаващо доказателство. Крайно време, господине. По дяволите, дайте го на когото искате, но без дълго разтакаване. Дайте го на швейцарците или на Съюза на Старите госпожици, или на дявола на баба му; половин година ще се чудят какво да го правят, докато най-сетне разберат, че не сте луд. Или пък го дайте на нас. В Балтин вече действа такава машина, разбирате ли, приемателен апарат. Представете си… Безкрайно бързи експлозии на микроскопични частици на Кракатита. Взривател ще бъде тайнственият електрически ток. Веднага щом го включат, там някъде ще започне едно тррр-та-та-трр-тррр-та-тррр-та-та-та. И готово. Да се разобличат и край. Само Кракатитът е нужен!
— Няма да го дам — процеди през зъби Прокоп, облян от студена пот. — Аз не ви вярвам. Вие бихте могли… да произвеждате Кракатит за своя лична полза.
Карсон само помръдна ъгълчето на устата си.
— Е — каза той, — ако става въпрос само за това… Можем да свикаме Съюза на народите, Световната Пощенска Организация, Евхаристичния Конгрес или каквито там дивотии ви дойдат наум. За да ви е спокойна съвестта. Аз съм датчанин и плюя на политиката. А вие ще предадете Кракатита в ръцете на международна комисия. Какво ви е?
— Аз… аз дълго време бях болен — оправдаваше се Прокоп, пребледнял като смъртник. — И досега… все още… не ми е добре. А… освен това… два дни не съм ял.
— Слабост — каза Карсон и като приседна до него, го прегърна около врата. — Ей сега ще ви мине. Заминаваме за Балтин. Твърде здравословно място. След това можете да заминете да потърсите Томеш. Ще бъдете фрашкан с пари. Big man16. Е?
— Да — прошепна Прокоп като малко дете и се остави леко да го люлеят.
— Тъй, тъй. Прекалено напрежение, нали? Няма нищо. Главното… главното е бъдещето. Каква ли немотия сте преживял, а? Юначага. Ето, вече сте по-добре.
Карсон замислено пушеше.
— Изключително голямо бъдеще. Ще получите сума пари. На мене ще ми дадете десет на сто, нали? Такъв е международният обичай. Карсон също има нужда…
Пред къщурката изсвири клаксон на автомобил.
— Слава Богу — отдъхна си Карсон, — колата пристигна. Хайде, значи, тръгваме.
— Къде?
— На първо време да се нахраним.
XX
На другия ден Прокоп се събуди със страшно натежала глава и в началото не можеше да разбере къде се намира; очакваше да чуе кудкудякане на кокошки или гласовития лай на Хонзик. Постепенно той разбра, че вече не е в Тинице; че лежи в хотела, където Карсон го беше довел пиян до безсъзнание, натряскан и ревящ като див звяр; но едва когато обля главата си със струя студена вода, той си припомни целия вчерашен ден и му идеше да потъне в земята от срам.
Още на обед пиха, но само малко, само толкова, че и двамата се зачервиха порядъчно, а после се возиха с колата някъде из Сазавските или не знам какви гори, за да им се избистрят главите; през това време Прокоп непрестанно бърбореше, докато Карсон, захапал дебела пура, кимаше одобрително. Ще станете big man!, big man!, big man! кънтеше в главата на Прокоп като камбанен звън; ако ме беше зърнала отнякъде в това дередже… онази с воалетката. Той самият се надуваше пред Карсон до пръсване, а последният само кимаше с глава като мандарин и още повече раздухваше бясната му гордост. Прокоп така се беше разгорещил, че чудно как не изхвръкна от колата; беше се впуснал в обширни обяснения, как си представя световния институт по деструктивна химия, социализма, семейството, възпитанието на децата и други глупости. Но вечерта работата стана сериозна. Само господ знае къде навсякъде пиха; беше страхотно, Карсон плащаше сметката на всички непознати, зачервен, лъснал от пот, с нахлупена шапка, докато някакви момичета танцуваха, някой трошеше чаши, а Прокоп, хлипайки, изповядваше на Карсон ужасната си любов към онази, която не познаваше. При спомена за нея Прокоп с болка и срам се хващаше за главата.
След това започна да реве „Кракатит“ и така го набутаха в колата. Дявол знае накъде го караха: носеха се по безкрайни улици, до Прокоп подскачаше червено въгленче, навярно беше Карсон с пурата си, който изхълцваше „По-бързо, Боб“ или нещо подобно. Изведнъж от някакъв завой пред тях изскочиха два снопа светлини, завиха няколко гласа, автомобилът се заби някъде настрани и той полетя презглава по тревата, благодарение на което дойде дотолкова на себе си, че отново започна да възприема. Няколко гласа бясно се караха и взаимно се обвиняваха в пиене, Карсон ругаеше страшно и мърмореше, „сега трябва да се връщаме обратно“, след което с безкрайно внимание натовариха Прокоп като най-тежко ранен в другия автомобил, Карсон седна до него и потеглиха обратно, докато Боб остана при повредената кола. По средата над пътя тежко раненият започна да пее и да крещи, а пред Прага отново усети жажда. За да го успокоят, трябваше да обиколят още няколко заведения.