Остатъка от деня Прокоп прекара в кръстосване на стаята, като си мислеше с ужас, че може би ще го затворят; какво убедително обяснение би могъл да им даде, след като беше решил да не казва нищо за Кракатита? Дявол знае колко можеше да трае следствието; така, вместо да я търси, нея, непознатата с воалетката… Очите на Прокоп се пълнеха със сълзи; чувстваше се толкова слаб и размекнат, че чак го досрамя. Малко преди шест часа обаче той събра цялото си мъжество и се запъти към полицейското управление.
Веднага го въведоха в канцеларията с дебели килими, кожени кресла и голяма кутия с пури (беше кабинетът на началника на полицията). От едната страна на бюрото Прокоп съзря един огромен, боксьорски гръб, наведен над някакви книжа, гръб, който от пръв поглед събуди у него ужас и респект.
— Седнете, господин инженер — каза гърбът приветливо, попи нещо с попивателната и се извърна към Прокоп с не по-малко монументалната си физиономия, наместена подходящо върху къс бичи врат. Една секунда монументалният господин проучва Прокоп и каза:
— Господин инженер, няма да ви насилвам да ми кажете това, което, не се съмнявам, поради обмислени причини желаете да запазите за себе си. Запознат съм с вашата работа. Струва ми се, че в тази история става въпрос за някакъв ваш експлозив.
— Да.
— Работата ви, изглежда, има доста голямо значение… да кажем, военно.
— Да.
Едрият господин се надигна и подаде ръка на Прокоп:
— Исках само, господин инженер, да ви благодаря, че не сте го продали на чуждите агенти.
— Това ли е всичко? — въздъхна успокоен Прокоп.
— Да.
— Заловихте ли ги? — запита Прокоп.
— Защо? — усмихна се господинът. — Нямаме право. Доколкото става въпрос само за ваша лична тайна, а не за тайна на нашата армия…
Прокоп долови деликатния укор и се смути.
— Тя тая работа… все още не е узряла…
— Вярвам ви. Разчитам на вас — каза силният мъж и отново му подаде ръка.
Това беше всичко.
XXII
„Трябва да действам методично“, реши Прокоп. След предълго обмисляне, значи, и най-чудновати хрумвания той се спря на следното:
Преди всичко през ден той даваше за обнародване във всички по-големи вестници следното обявление: „Господин Томеш. Куриерът с ранената ръка моли дамата с воалетката да посочи адреса си. Много важно. Под шифър 40 000 в информ. бюро Грегър.“ Тази формулировка му се струваше много сполучлива: не беше сигурно наистина дали изобщо младата дама чете вестници и по-точно малките обявления, ала в края на краищата всичко беше възможно. Случайността е велико нещо. Но вместо случайността изникнаха някои обстоятелства, които можеха да се предвидят и за които Прокоп не беше държал сметка. В отговор на обявлението се получиха цял куп писма, но в повечето случаи се касаеше за неизплатени сметки, напомняния, закани и грубости по адрес на безследно изчезналия Томеш; или „Нека в свой собствен интерес господин Иржи Томеш посочи адреса си под шифър…“ и тем подобни. Освен това в информационното бюро се въртеше някакъв мършав човек, който се приближи до Прокоп, когато последният беше дошъл да си вземе кореспонденцията, и го попита къде живее господин Иржи Томеш. Прокоп го сряза толкова грубо, доколкото обстоятелствата му позволяваха, след което мършавият човек извади полицейска легитимация и настойчиво призова Прокоп да не върши глупости. Обясни му, че става въпрос за известната вече злоупотреба и други отвратителни неща. Прокоп успя да убеди мършавия господин, че преди всичко той самият е крайно заинтересован да узнае къде се намира господин Томеш; както и да е, след тази случка и след като проучи получената кореспонденция, вярата на Прокоп в успеха на начинанието с обявленията чувствително отслабна. Наистина отговори на по-нататъшните обявления започнаха да се получават все по-малко, но затова пък ставаха все по-заплашителни.
На второ място Прокоп посети едно частно детективско бюро. Там каза, че търси непознато момиче с воалетка и се опита да я опише. Готови бяха да му доставят дискретна информация за нея, ако можеше да посочи името или адреса й. Не му остана нищо друго, освен да признае, че е претърпял несполука.
Най-сетне му хрумна нещо гениално. В споменатия вече плик, от който той не се разделяше нито денем, нито нощем, имаше освен дребните банкноти и тридесет хилядарки, стегнати в бандерол, както се прави в банките при изплащане на по-големи суми. Върху бандерола не беше отбелязано името на банката; но повече от правдоподобно беше, че девойката ги бе изтеглила от някакво парично учреждение в същия ден, когато той, Прокоп, беше заминал с тях за Тинице. Е, сега само оставаше да научи точната дата, а после да обиколи всички банки в Прага и да се примоли да му съобщят името на лицето, което този ден беше изтеглило тридесет хиляди или малко повече крони. Трябваше да научи точната дата. Прокоп наистина смътно си спомняше, че Кракатитът беше избухнал във вторник или там някъде (два дни преди това беше неделя или някакъв друг празник), така че девойката е могла да изтегли парите някоя сряда; но относно седмицата и месеца Прокоп не беше сигурен, трябва да е било някъде през март или през февруари. Със страшно усилие той се напрягаше да си спомни или пресметне кога може да е било; и всяко изчисление се спъваше от това, че не се знаеше колко време е продължило боледуването му. Е, добре, в такъв случай Томешови в Тинице сигурно знаят кога съм се озовал у тях! Ослепен от тази надежда, Прокоп телеграфира на стария доктор: „Съобщете телеграфически точната дата, на която пристигнах у вас. Прокоп.“ Едва беше изпратил телеграмата и съжали за това; защото болезнено чувстваше, че не се беше отнесъл добре към тях. Наистина и отговорът се забави. И когато вече поиска да пусне тази нишка от ръката си, хрумна му, че може би портиерката на Иржи Томеш ще си спомни за този ден. Отправи се при нея; портиерката обаче твърдеше, че всичко се случило през някаква събота. Прокоп се отчая; неочаквано той получи писмо, в което старателно с едри ученически букви беше написано, че пристигнал в Тинице на еди-коя си дата, но „татко не бива да знае, че съм Ви писала“. Нищо повече. Подпис: Анчи. Бог знае защо сърцето на Прокоп се обля в кръв при прочитането на тези два реда.