Прокоп с ужас си мислеше, че плещи глупости; искаше да се измъкне от неловкото положение и устата му мелеше все по-бързо и несвързано. Плиний сериозно кимаше с глава; дори цялото му тяло се олюляваше все по-дълбоко и по-дълбоко, като че ли се кланяше. Прокоп объркано бълваше формули и не можеше да спре, пулеше се срещу Плиний, който се полюшваше с нарастваща скорост като същинска машина. Подът под него започна да се люлее и надига.
— Но престанете най-после — изрева Прокоп ужасен и се събуди. Вместо Плиний видя Томеш, който седеше до масата и без да се обръща, измърмори:
— Не викай, моля те.
— Не викам — каза Прокоп и затвори очи. Главата му бучеше от бързото и болезнено пулсиране на кръвта.
Сънуваше, че лети най-малкото със скоростта на светлината; сърцето му нещо се свиваше, но това е само от Фицджералд-Лоренцовото изкривяване, каза си той; трябва да съм се сплескал като палачинка. Изведнъж срещу него се наежват огромни стъклени призми; не, това са само безкрайни, гладко шлифовани плоскости, които се пресичат и взаимно проникват в остри ъгли, като кристалографски модели; и срещу един такъв ръб той се движи с изумителна скорост. „Внимание“ — извиква сам на себе си, защото само след хилядна от секундата ще се пръсне на хиляди парченца; но ето че вече светкавично е отскочил назад и сега се носи точно срещу върха на гигантска пирамида; отразява се като светлинен лъч и бива запокитен върху гладка като стъкло стена, плъзва се по нея, свисти надолу в острия ъгъл, лудо се люшка между стените му, някаква сила го отхвърля назад срещу неизвестно какво. И отново отразен, попада с брадата си върху остър ръб, но в последния момент бива изхвърлен нагоре; всеки миг главата му ще се пръсне о евклидовата равнина на безкрайността, но ето че отново се сгромолясва стремглаво надолу, надолу в мрака; рязък сблъсък, болезнена тръпка по цялото тяло, но веднага се вдига отново и хуква да бяга. Тича през ходовете на някакъв лабиринт и чува след себе си тропота на преследвачите; коридорът се стеснява, затваря се, стените му се събират една с друга в ужасяващо и неотвратимо движение; тогава той изтънява като шило, затаява дъх и препуска в безумен ужас, за да се промъкне, преди стените да го смачкат. Те се затварят зад него с каменен трясък, но той вече свисти към пропастта покрай някаква лъхаща на лед стена. Страхотен удар и загубва съзнание; когато идва на себе си, наоколо е непрогледен мрак; той опипва хлъзгавите каменни стени и вика за помощ, но от устата му не излиза звук; такава тъмница е тука.
Зъбите му тракат от ужас, препъва се по дъното на пропастта; напипва страничен коридор и се втурва по него; това всъщност са стъпала, а някъде горе, безкрайно далеч, се мержелее светло петно като в шахта; той се затичва нагоре по високите, безбройни стъпала; но горе няма нищо друго освен една малка площадка, лекичка тенекиена платформа, която дрънка и се люшка над главозамайваща пропаст, а надолу се вият витлообразно безкрайни железни стъпала. Но ето че отново чува зад себе си запъхтените преследвачи. Извън себе си от ужас, той се сгромолясва надолу, като се върти по стълбичката, а след него с железен грохот и дрънчене трополи тълпата преследвачи. Внезапно витата стълба увисва в празното. Прокоп надава вой, разперва ръце и все още въртейки се, пада в бездната. Завива му се свят, вече не вижда и не чува; с натежали крака бяга неизвестно къде, смазван от страшния и сляп нагон, че трябва да стигне до някъде, докато не е станало късно. Все по-бързо и по-бързо бяга той в безкрайния сводест коридор; от време на време край него се мярка семафор, на който всеки път се появява все по-голяма цифра: 17, 18, 19. Изведнъж разбира, че тича в кръг и че цифрите бележат броя на обиколките му. 40. 41. Обхваща го неописуем ужас, че ще закъснее и няма да може да се измъкне от тук; засвистява с бясна скорост така, че семафорът започва да се мярка край него, както се виждат телеграфните стълбове от експреса; и още по-бързо, сега вече семафорът не се мярка, а си стои на едно място и отброява със светкавична скорост хилядите и десетки хиляди обиколки, и никъде няма изход от този коридор, а коридорът изглежда прав и блестящ като хамбургски тунел и все пак се върти в кръг; Прокоп изхълцва от ужас; това е Айнщайновата Вселена, а аз трябва да стигна, преди да е станало късно! Внезапно прозвучава страшен вик и Прокоп се вцепенява: гласът на баща му, някой се опитва да го убие; и се втурва напред още по-бързо, семафорът изчезва, настъпва мрак; Прокоп опипва стените и докопва заключена врата, зад нея се чуват отчаяни викове за помощ и шум от събаряне на мебели. Ревящ от ужас, Прокоп забива нокти във вратата, драска я и чопли, разцепва я треска по треска, а зад нея намира старото познато стълбище, по което всеки ден се прибираше в къщи, когато беше малък; а горе се задавя баща му, някой се опитва да го удуши и го влачи по пода. С неистов вик Прокоп полетява нагоре, ето антрето на родната му къща, вижда кофите и бюфета, в който майка му държеше хляба, открехнатата кухненска врата, а там, вътре, баща му хрипти и моли да не го убиват; някой блъска главата му в пода; Прокоп иска да му се притече на помощ, но някаква сляпа, безумна сила го принуждава да тича в кръг тук, в антрето, все по-бързо да обикаля и да се киска и цвили, докато вътре замират и се задушават стоновете на баща му. Неспособен да излезе от главозамайващия омагьосан и порочен кръг, устремен все по-бързо напред, Прокоп се кикоти с безумния смях на ужаса.