Плувнал беше в пот и беше изритал завивката. С трескави очи наблюдаваше Томеш, който припряно се движеше из стаята и хвърляше някакви вещи в куфарчето си; но не можеше да го познае.
— Слушайте, слушайте — подхвана той, — много е смешно, слушайте, ама слушайте ме, вие трябва, разбирате ли…
Поиска да разкаже един виц за странния, специален термин и сам беше готов да се разсмее предварително; но колкото и да напрягаше паметта си, не можеше да си спомни как собствено беше, ядоса се и млъкна.
Томеш си облече ulster4 и си сложи каскета; и когато вече посегна да вземе куфарчето, той се подвоуми и приседна на ръба на кревата до Прокоп.
— Чуй ме, старче — каза той загрижено, — сега аз трябва да замина. При татко, в Тинице. Ако не ми даде пари, тогава — вече няма да се върна, разбираш, нали? Но ти не се тревожи. Утре сутринта тук ще дойде портиерката и ще доведе лекар, ясно, нали?
— Колко е часът? — попита безразлично Прокоп.
— Четири… Четири и пет минути. Надявам се, че… тук нищо не ти липсва?
Прокоп затвори очи, решен да не се интересува вече от нищо на света. Томеш грижливо го зави и настъпи тишина.
Внезапно Прокоп широко отвори очи. Над себе си видя непознат таван с непознати орнаменти по краищата му. Протегна ръка към нощното шкафче, но ръката му увисна в празното. Обърна се изплашен и вместо широкия си работен тезгях видя някакво чуждо бюро с лампа. Там, където беше прозорецът, имаше гардероб; на мястото на умивалника имаше някаква врата. Всичко това го обърка безкрайно много; не можеше да разбере какво става с него, къде се намира и като превъзмогна шемета, седна на леглото. Постепенно разбра, че не е в къщи, но не можеше да си спомни как се е озовал тук.
— Кой е? — попита наслуки с висок глас, а езикът му едвам се обръщаше в устата.
— Вода — обади се той след малко, — вода!
Беше мъчително тихо. Стана от леглото и като залиташе леко, тръгна да търси вода. На умивалника намери шише с вода и жадно пи; когато се връщаше към леглото, краката му се подкосиха и трябваше да седне на стола, без да може да продължи. Седя може би много дълго; след това го втресе, защото целият се бе измокрил, докато беше пил от шишето, стана му мъчно за самия себе си, за това, че се е озовал някъде, без сам да знае къде, за това, че не е в състояние да стигне дори до леглото си и че е толкова безпомощно и безсилно сам; разхълца се като дете.
След като си поплака, главата му малко се проясни. Можа дори да се добере до леглото и легна, като тракаше със зъби; а щом се постопли, потъна в несвестен сън без сънища.
Когато се събуди, светлината на сивия ден проникваше през вдигнатия транспарант и стаята беше поразтребена; не можеше да проумее кой е сторил това, но иначе помнеше за вчерашната експлозия, за Томеш и неговото заминаване. Затова пък главата му се пръскаше от болка, на гърдите му имаше сякаш някаква тежест и го измъчваше суха кашлица. Лошо, помисли той, много лошо; трябва да се прибера в къщи и да легна. Ето защо той стана и бавно започна да се облича, като си почиваше от време на време. Имаше чувството, че някаква страшна тежест мачка гръдния му кош. Тогава седна, равнодушен към всичко, като дишаше тежко.
По едно време някой кратко и леко позвъни. Прокоп се привдигна с усилие и отиде да отвори. На прага, в антрето, стоеше младо момиче с воалетка на лицето.
— Тук ли живее… господин Томеш? — попита тя забързано и смутено.
— Моля — каза Прокоп и й направи място да влезе; а когато след леко колебание тя премина покрай него и от нея полъхна слабо и приятно ухание, той блажено пое дъх.