Навън Холц извика на някого „Стой“. Прокоп изтича. Беше oncle Рон, застанал безразсъдно близо до мината.
Прокоп отиде чак до него.
— Какво търсите тук?
— Минка търся — рече oncle Шарл кротко. — Не е добре, и затова.
Устните на Прокоп се сгърчиха.
— Елате да я вземете — каза той и го въведе вътре.
— А, oncle Шарл — поздрави го любезно принцесата. — Ела да погледнеш, ужасно интересно е.
Oncle Рон изпитателно я изгледа, разгледа стаята и въздъхна облекчен.
— Не трябваше да правиш това, Минка — каза той укорително.
— Защо не? — възрази невинно тя.
Той безпомощно погледна Прокоп.
— Защото… защото имаш температура.
— Тук се чувствам по-добре — рече тя спокойно.
— Изобщо не би трябвало… — въздъхна le bon prince, сериозно намръщен.
— Mon oncle, знаеш много добре, че аз правя каквото си искам — приключи тя решително семейната сцена, докато Прокоп вдигаше от стола кутийката с фудроянтното диазосъединение.
— Седнете — покани той вежливо Рон.
Oncle Шарл не изглеждаше възхитен от положението.
— Не ви ли пречим — … не ти ли пречим в работата? — попита той без всякакъв смисъл Прокоп.
— Съвсем не — отговори му Прокоп, като стриваше между пръстите си инфузорна пръст.
— Какво е това, което правиш?
— Експлозиви. Шишето, моля — обърна се той към принцесата.
Тя му го подаде и каза предизвикателно и високо:
— На!
Oncle Рон трепна като унижен; но веднага след това вниманието му бе приковано от бързата наистина, но безкрайно предпазлива старателност, с която Прокоп отмерваше капки от бистрата течност върху купчинката инфузорен прах.
Прокашля се и попита:
— По какъв начин може да се задейства?
— Чрез сътресение — отговори Прокоп, като продължаваше да отмерва капките.
Oncle Шарл се обърна към принцесата.
— Ако те е страх, oncle — каза тя сухо, — можеш и да не ме чакаш.
Той седна примирен и почука с бастуна си консервената кутия от калифорнийски праскови.
— Какво има тук?
— Това е ръчна бомба — обясни Прокоп. — Хексанит рофенилметилнитрамин и гайки. Вземи го и виж колко тежи.
Oncle Рон се смути.
— Не е ли всъщност… уместно тук… да се проявява малко повече предпазливост? — попита той, като въртеше между пръстите си кутийка от кибрит, която беше взел от лавицата.
— Разбира се — съгласи се Прокоп и взе кутийката от ръцете му. — Това е хлораргонат. Не си играй с него.
Oncle Шарл се намръщи.
— От всичко това… имам малко неприятното впечатление за заплашване — отбеляза той остро.
Прокоп хвърли кутийката на масата:
— Така ли? А пък аз имах впечатление, че ме заплашвате, когато се заканвахте да ме затворите в крепостта.
— … Мога да кажа — каза Рон, като преглътна възражението, — че върху мене цялата тая процедура… не оказва никакво въздействие.
— Но върху мене има огромно влияние — заяви принцесата.
— Страхуваш се да не направи нещо? — обърна се към нея le bon prince.
— Аз вярвам, че ще извърши нещо — рече тя с надежда. — Мислиш ли, че няма да може?
— Не се съмнявам — побърза да отвърне Рон. — Ще тръгваме ли най-сетне?
— Не. Иска ми се да му помагам.
През това време Прокоп се опитваше да пречупи с пръсти една металическа лъжичка.
— За какво е това? — попита тя любопитно.
— Свършиха ми се гвоздеите — промърмори той. — Нямам с какво да пълня бомбите. — Прокоп се озърна, като търсеше нещо металическо. Тогава принцесата стана, изчерви се, смъкна бързо ръкавицата си и изхлузи от пръста си златен пръстен.
— Вземи го — каза тя тихо, поруменяла и със сведен поглед. Той го взе с трепет; мигът беше почти тържествен… нещо като сгодяване. Той се поколеба, като претегляше пръстена в дланта си; тя отправи към него поглед, изпълнен с настойчив и пламенен въпрос; тогава той кимна сериозен и сложи пръстена на дъното на тенекиената кутийка.
Oncle Рон загрижен и крайно наскърбен примигаше с птичите си очи на поет.