— Сега можем да вървим — прошепна принцесата.
Привечер пристигна въпросният наследник на едновремешния трон. Край входа строена почетна рота, рапорт, шпалир от прислуга и такива ми ти церемонии; паркът и замъкът тържествено осветени. Прокоп седеше на възвишението пред лабораторията и мрачно гледаше към замъка. Оттук не минаваше никой; беше тихо и тъмно, само замъкът сияеше под гъстите снопове на прожекторите. Прокоп въздъхна дълбоко и стана.
— В замъка ли? — попита Холц и премести револвера от джоба на панталоните в джоба на неразделната си мушама.
Минават през вече загасналия парк; два или три пъти пред тях някаква фигура отстъпва в гъсталака, на около петдесет крачки зад тях се чуват нечии стъпки в окапалата шума, но иначе тук е пусто, влажно и пусто. Само в замъка цялото крило пламти с големите си златни прозорци.
Есен е, вече е есен. Дали помпата в Тинице все още капе сребърно? Дори вятър не полъхва и все пак нещо зъзнещо шумоли, по земята ли, по дърветата ли? На небето пада звезда с червена следа.
Няколко господа във фракове, ето колко са безупречни и щастливи, излизат на площадката на централното стълбище, бъбрят, пушат, смеят се и отново се връщат вътре. Прокоп седи неподвижно на пейката и върти с обезобразените си пръсти тенекиена кутийка. От време на време подрънква с нея, както правят децата с дрънкалките си. В нея е счупената лъжичка, пръстенът и безименното вещество.
Холц стеснително се приближава.
— Днес няма да може да дойде — казва внимателно.
— Зная.
В крилото за гости прозорците светват един след друг. На този ред са „княжеските покои“. Сега целият замък свети, въздушен и призрачен като блян. Всичко има там: нечувани богатства, красота, честолюбие и слава и санове, тенекийки по гърдите, наслаждения, умение да се живее, фини обноски и остроумие и самочувствие; като че ли това са други хора — други хора, не като нас…
Като вироглаво дете Прокоп дрънка с дрънкалката си. Постепенно прозорците гаснат; все още свети онзи, който е на Рон, и този червеният, където е спалнята на принцесата. Oncle Рон отваря кепенците и вдъхва нощната свежест; а след това се разхожда между вратата и прозореца, между вратата и прозореца, и все така, и все така. Зад спуснатите завеси на прозореца в стаята на принцесата не помръдва нито сянка.
И, oncle Рон вече загаси; сега свети единствено аленият прозорец. Ще може ли човешката мисъл да намери път, ще може ли да пробие, да проникне със сила през тези сто ли, колко ли метра занемяло пространство, за да докосне бдящия мозък на другия човек? Какво да ти предам, татарска княгиньо? Спи, вече е есен и ако има някакъв бог, нека милва горещото ти чело.
Червеният прозорец изгасна.
XXXIX
На сутринта Прокоп реши да не ходи в парка; опасяваше се и с право, че само ще пречи. Настани се в едно сравнително ниско и полупусто място, където прекият път от замъка до лабораториите беше проправен през стара обрасла дига. Качи се на дигата, откъдето, поприкрит, можеше да вижда ъгъла на замъка и малка част от парка. Мястото му хареса; зарови там няколко ръчни гранати и се зае последователно да наблюдава парка, една забързана буболечка и врабците по разлюлените клончета. По едно време там кацна дори една червеношийка и, стаил дъх, Прокоп се загледа в кафяво-червената й гушка; пиукаше нещо, опашката й трепна и фррр, изчезна.
Долу в парка върви принцесата, придружена от висок млад мъж; на почтително разстояние зад тях група господа. Принцесата гледа встрани и замахва с ръка, като че ли държи пръчка и шиба с нея пясъка. Повече не се вижда.
Доста по-късно се показват oncle Рон и дебелият cousin. След това отново нищо. Струва ли си да се седи тук?
Почти е обяд. Изведнъж иззад ъгъла на замъка се появява принцесата и се насочва право насам.
— Тук ли си? — извиква полугласно. — Слез долу и ела наляво.
Прокоп се спусна по склона и се запровира през гъсталака наляво. Там на бунището до зида имаше всичко възможно: ръждясали обръчи, продупчени тенджери, разнебитени цилиндри, мръсни и жалки останки; бог знае откъде се вземат подобни неща в един княжески замък. И пред тази окаяна грамада стои принцесата, свежа и хубава, захапала по детски пръста си.
— Тук идвах като малка, когато бях сърдита — каза тя. — Никой не знае това място. Харесва ли ти тук?
Виждаше, че ще я огорчи, ако не похвали мястото.
— Харесва ми — каза бързо.
Тя засия и го прегърна през врата.
— Знаеш ли, мили! На главата си слагах някоя пробита тенджера вместо корона, разбираш ли, и сама за себе си играех на велика княгиня. „Какво ще заповяда нейно височество, най-милостивата княгиня?“ „Впрегни каретата, ще отида в Загур.“ Знаеш ли, Загур беше измислено от мене място. Загур, Загур! Съществува ли нещо подобно в света, мили? Ела, ще избягаме в Загур! Намери ми го, ти знаеш толкова много…