XLI
На сутринта Крафт се събуди едва от кукането на Паул; поиска да скочи, но целият се беше вдървил, тъй като цяла нощ беше мръзнал и спал свит като куче. Накрая, когато как да е успя да се окопити, установи, че Прокоп го няма; една лодка от флотилията им се поклащаше край брега. Много се притесни заради предводителя си и щеше да тръгне да го търси, но се страхуваше да изостави така добре изграденото укрепление. Зае се да го усъвършенства доколкото можеше и все търсеше с късогледите си очи да открие някъде Прокоп.
През това време Прокоп, който се беше събудил разглобен и с вкус на кал в устата, зъзнещ и малко замаян, отдавна вече се намираше в парка, разположил се високо в короната на един стар дъб, откъдето се виждаше целият фронт на замъка. Виеше му се свят, държеше се здраво за клона, но не смееше да погледне надолу, за да не падне от световъртежа.
Тази част от парка, изглежда, се смяташе за безопасна; и старите роднини се осмеляваха да излязат поне на централното стълбище на замъка, господата се разхождаха по двама или по трима. Кавалкада от кавалери препускаше по главния път край вратата отново се въртеше дядото-портиер. След десет часа излезе самата принцеса, придружена от престолонаследника, и се насочи някъде към японската беседка. Прокоп се стресна, стори му се, че полита с главата надолу, конвулсивно стисна клона и затрепери като лист. Никой не вървеше след тях; напротив, всички побързаха да очистят парка и останат само в пространството пред замъка. Дошло е време за решителен разговор ли, що ли. Прокоп захапа устни, за да не извика. Работата продължи безкрайно дълго, може би час или пет часа. А ето сега наследникът изтича самичък от там, зачервен, със стиснати пестници. Обществото пред замъка се разпръсна и започна да се оттегля, като че ли му правеше път. Престолонаследникът, без да се оглежда ни наляво, ни надясно, затича по стълбите; там го посрещна гологлавият oncle Рон, за момент двамата се спряха на разговор, le bon prince прокара длан по челото си и двамата отминаха. Обществото пред замъка се прегрупира, главите се събраха по две, по три, и малко по малко всички се разотидоха. Пред замъка спряха пет автомобила.
Като се хващаше за клоните, Прокоп се свлече от короната на стария дъб така, че чак се зарови в земята; поиска да полети към японската беседка, но изведнъж го напуши смях, че не владее краката си; мотаеше се, като че ли вървеше през някакво мъгляво тесто, и все не можеше да открие беседката, защото предметите пред очите му се размазваха и сливаха. Накрая я намери; принцесата беше там, гледаше напред, шепнеше нещо със строги устни и шибаше въздуха с бича си. Той събра всичките си сили, за да стигне героично до нея. Тя стана и тръгна насреща му:
— Чаках те.
Той се отправи към нея и малко остана да я блъсне, защото все още я виждаше някак си далеч от себе си. Сложи ръка на рамото й, чудновато и силом изправен, леко полюшвайки се, и замърда устни; мислеше си, че говори. Тя също заговори нещо, но не я разбираше; всичко се разиграваше сякаш под вода. В този миг изсвириха сирените и тромбите на заминаващите автомобили.
Принцесата се сепна, сякаш й се подкосиха краката. Прокоп виждаше размазано бледо лице, в което плуват два тъмни отвора.
— Краят — чу той отчетливо и близо. — Това е краят! Мили, мили, аз го пратих да си върви!
Ако беше в състояние да възприема нормално, щеше да я види изрязана като от слонова кост, вцепенена и мъченически красива, съзнаваща величието на своята жертва; но той само примигваше, като се мъчеше да преодолее несвястното трептене на клепачите си, и му се струваше, че подът под него се надига, за да се преобърне. Принцесата притисна ръце към челото си и се олюля; тъкмо искаше да се отпусне в ръцете му, за да я понесе, за да я подкрепи, изтощена от твърде големия си подвиг; но той я изпревари и безгласен се свлече в нозете й; рухна смачкан, като че ли беше целият от парцали и въжета. Не загуби съзнание; очите му блуждаеха и никак не можеше да разбере къде собствено се намира и какво става с него. Стори му се, че някой се опитва да го повдигне, хлипайки от ужас; поиска да помогне, но нещо не вървеше.
— Това е само… ентропия — каза той.
Струваше му се, че така характеризира най-добре положението и затова го повтори няколко пъти. После нещо се разля в главата му и зашумя като яз; главата му тежко се изхлузи от треперещите пръсти на принцесата и тупна на земята. Принцесата скочи като обезумяла и изтича за помощ.
Прокоп възприемаше неясно всичко, което става около него; усети, че го вдигнаха трима души и го помъкнаха бавно, като че ли беше от олово; чуваше тежките им тътрузещи се стъпки и бързото им дишане, и се чудеше, че не могат да го носят леко-леко, само с пръстите си, ей така, като перце. През цялото време някой го държеше за ръката: обърна се и позна принцесата.