XLIV
Денят беше свъсен и влажен. Принцесата покашлюваше, втрисаше я и отново я хвърляше в огън, но не издържаше да лежи: чакаше отговора на Прокоп. Поглеждаше през прозореца, за да види дали няма да се покаже навън, и отново викаше Паул. Все същото: господин инженерът се разхождал из стаята си. И нищо не казва? Не, нищо не казвал. Тя се влачеше от стена до стена, като че ли се мъчеше да го придружава; и отново сядаше и люлееше цялото си тяло, за да усмири трескавото си неспокойствие. Ох, дори това вече ставаше непоносимо! Съвсем неочаквано се зае да му пише дълго писмо; заклеваше го да я вземе за жена; не било нужно да издава нищо, никаква своя тайна, никакъв Кракатит; тя сега щяла да влезе в неговия живот и щяла да му служи, каквото и да става. „Така Те обичам“, пишеше тя, „че вече никаква жертва не ми се вижда прекалено голяма, за да я сторя за Тебе. Подложи ме на изпитание, остани беден и неизвестен; ще тръгна с Тебе като Твоя жена и никога вече няма да мога да се върна в света, който ще напусна. Зная, че ме обичаш малко, и то само с разсеяния крайчец на сърцето си; но ще свикнеш с мене. Аз бях надменна, зла и страстна, но съм се изменила, ходя сред старите вещи като чужда, престанах да бъда.“ Тя прочете написаното и го разкъса на парченца, като стенеше тихо. Беше вечер, а от Прокоп не идеше никаква вест.
Може би ще дойде сам, хрумна й, и с нетърпение започна да облича вечерни дрехи. Развълнувана, стоеше пред голямото огледало и се проучваше с изгарящи очи, ужасно недоволна от прическата, от дрехите, от всичко възможно; покриваше пламналото си лице с нови и нови пластове пудра, голите й ръце потреперваха от студ, отрупваше се с бижута; намираше се отвратителна, невъзможна и тромава.
— Няма ли го Паул? — питаше всеки миг.
Накрая Паул дойде: нищо ново, господин Прокоп седял на тъмно и не разрешавал да се пали лампата.
Вече е късно; принцесата, безкрайно уморена, седи пред огледалото, пудрата се отлепва от разгорещеното й лице. Тя е почти сива, а ръцете й са вцепенени.
— Съблечи ме — нарежда вяло на камериерката.
Свежото, прилично на теленце момиче снема от нея накит след накит, разкопчава дрехите и й намъква прозрачен пеньоар; и тъкмо когато се готви да среши пръснатата й грива, през вратата се втурва без предизвестие Прокоп.
Принцесата се вкамени и пребледня още повече.
— Върви. Мариеке — промълви тя и загърна пеньоара над слабите си гърди. — Защо… дойде?
Прокоп се опираше о шкафа, много блед и с кървясали очи.
— Значи така — издаде той глухо. — Такъв бил вашият план, а? Хубав капан ми устроихте!
Тя се изправи като ударена:
— Какво — какво — какво приказваш?
Прокоп изскърца със зъби.
— Аз знам какво говоря. Значи, за това ставало дума: да… да ви дам Кракатита, а? Те готвят война, а вие, вие — изрева глухо, — вие сте тяхно оръдие! Вие с вашата любов! Вие с вашия брак, шпионка такава! А аз, аз трябваше да се хвана на въдицата, та да убивате, да си отмъщавате…
Тя се свлече на края на стола с разтворени от ужас очи: по цялото й тяло премина гърчът на страшно, сухо ридание; Прокоп поиска да се хвърли към нея, но тя го спря с движение на вцепенената си ръка.
— И коя сте вие изобщо? — цедеше Прокоп. — Принцеса ли сте? Откъде ви извадиха? Дай си сметка, никаквице, че щеше да избиеш хиляди и хиляди; че си съдействала да бъдат пометени от лицето на земята градове и да бъде разрушен нашият свят, нашият, а не вашият, светът на нас, хората! Разрушен и разсипан, убит! Защо го, направи? — викаше той и като падна на колене, запълзя към нея. — Знаеш ли какво си искала да направиш?
Тя се надигна с ужасено и отвратено лице и се отдръпна от него. Той сложи лице на мястото, където беше седяла, и се разплака с тежко, грубо, мъжко хълцане. Малко оставаше да коленичи до него; но се опомни и отстъпи още по-назад, като притискаше към гърдите си изкривените от гърча ръце.
— Значи така — прошепна тя, — ти така мислиш!
Прокоп се задушаваше под тежестта на болката.
— Знаеш ли ти — крещеше той — какво е война? Знаеш ли какво е Кракатитът? Никога ли не ти е идвало наум, че аз съм човек? И — и — аз ви ненавиждам! Затова, значи, ми се правеха мили очи! А ако бях дал Кракатита, изведнъж всичко щеше да свърши: принцесата щеше да си замине, а аз, аз. — Той скочи на крака и се заудря с пестници по главата. — А аз бях готов да го направя! Милион живота за — за — за… Какво, малко ли е? Два милиона убити! Десет милиона убити! Това — това — това вече е добра партия дори и за една принцеса, нали? Това вече си заслужава да се отклониш малко от добрия тон! Ох, колко съм бил наивен! Аааа — зави той, — тфу! Ужасявам се от вас!