Беше страшен и чудовищен, с пяна на устата, с под пухнало лице и блуждаещия и безумен поглед на невменяем. Тя се притискаше към стената, пребледняла и втрещена, с изкривени от ужас уста.
— Върви си — изстена тя, — върви си оттук!
— Не бой се — изхриптя той. — Няма да те убия! Винаги съм се плашел от тебе; дори когато — дори когато ми се отдаваше, аз се плашех от тебе и не ти вярвах — нито за секунда. И все пак, все пак — няма да те убия. Аз — аз зная много добре какво правя. Аз — аз. — Търсеше нещо, грабна шише с одеколон, изля от него голямо количество върху ръцете си и си разтърка челото. — Ооох — въздъхна той, — охохох. Не — се страхувай! Не — не — Той се успокои как да е, отпусна се на стола и сложи глава между дланите си.
— Сега значи — започна той пресипнал, — сега значи — значи можем да си поговорим, нали? Ето, аз съм спокоен. Пръстите ми дори… не потреперват… — Протегна ръка за доказателство; тя така трепереше, че беше страшно да се гледа. — Можем… несмущавани, нали? Вече съм съвсем спокоен. Можете да се облечете. Значи… вашият вуйчо ми каза, че… съм длъжен… че за мене е въпрос на чест да ви дам възможност… да поправите грешката си, и че трябвало затова… просто трябвало… да заслужа съответната титла… да се продам, и с това да платя за… жертвата, която сте…
Смъртно бледа, тя понечи да каже нещо.
— Почакайте — прекъсна я той. — Още не съм. Всички вие сте смятали… а не че да нямате свои разбирания за чест. Обаче много сте се заблуждавали. Аз не съм джентълмен. Аз съм… син на обущар. Това няма значение, но… аз съм парий, разбирате ли? Долен и нищожен мъж. Аз нямам чест. Можете да ме изгоните като крадец или да ме затворите в крепостта. Няма да го направя. Няма да ви дам Кракатита. Може да си мислите… че съм толкова подъл може би. Бих могъл да ви кажа… какво мисля за войната. Аз участвах във войната… и видях задушливите газове… и знам на какво са способни хората. Няма да дам Кракатита. Защо да ви обяснявам? Няма да го разберете: вие сте просто татарска принцеса и се намирате много високо… Искам само да ви кажа, че няма да го направя и че ви благодаря покорно за честта. Впрочем аз съм и сгоден; вярно, че не я познавам, но съм й се врекъл. Това е поредната ми подлост. Съжалявам, че изобщо… не се оказах достоен за жертвата ви.
Тя стоеше като вкаменена, впила нокти в стената. Беше жестока тишина, само драскането на ноктите им нарушаваше непоносимото мълчание.
Той стана тежко и бавно:
— Искате ли да кажете нещо?
— Не — въздъхна тя и огромните й очи гледаха втренчено в празното. Беше по момчешки стройна под разтворения си пеньоар; готов беше да се свлече на земята, за да целуне треперещите й колене.
Приближи се към нея, сключил молитвено ръце.
— Принцесо — каза задавено, — сега ще ме откарат… под предлог, че съм шпионин или нещо подобно. Вече няма да се съпротивявам. Да става, каквото има да става; готов съм. Зная, че вече няма да ви видя. Няма ли да ми кажете нещо за сбогом?
Устните й трепереха, но не проговори; о, господи, какво гледа там, в празното?
Приближи се до самата нея.
— Обичах ви — откъсна се от него — Обичах ви повече, отколкото бях способен да кажа. Аз съм долен и груб човек; но сега мога да ви кажа, че… че ви обичах иначе… и по-силно. Приемах ви… прегръщах ви от страх, че не сте моя, че ще ми се изплъзнете; исках да се уверя… Никога не можех да повярвам; и затова — без да съзнава какво върши, сложи ръка на рамото й; тя потръпна под тънката тъкан на пеньоара. — Обичах ви… отчаяно ви обичах…
Тя обърна очи към него.
— Мили — прошепна и по бледото й лице премина матова вълна кръв.
Той се наведе бързо и целуна напуканите и устни; тя не се съпротивляваше.
— Как така, как така — изскърца със зъби той, — че и сега те обичам? — С грубите си лапи я откъсна от стената и я сграбчи; тя така бясно се замята в прегръдката му, че когато я отпусна, щеше да се строполи на пода; тогава я прихвана по-здраво, олюлявайки се сам от дивата и съпротива. Тя се извиваше със стиснати зъби и конвулсивно спираше в гърдите му ръцете си; косите й падаха върху лицето, тя ги хапеше, за да задави вика си, отблъсваше го от себе си, прегъната в кръста и гърчейки се като епилептична. Беше глупаво и отвратително; единствено съзнаваше, че не трябва да я пуска на пода и че не бива да бутне стола; и че… че… какво би направил, ако му се изплъзне от ръцете? След това трябваше да потъне в земята от срам. Дръпна я до себе си и зарови устни в разбърканата й коса; намери пламналото чело; тя отдръпваше с отвращение глава и отчаяно се мъчеше да разхлаби менгемето на ръцете му.