— Ще дам, ще дам Кракатита — чу изумен своя глас. — Ще го дам, чуваш ли? Всичко ще дам! Война, нова война, нови милиони мъртви. На мене — на мене — на мене ми е все едно. Искаш ли? Кажи само една дума. Нали ти казвам, че ще дам Кракатита! Заклевам се, аз ти се зак-ллл. Обичам те, чуваш ли? Да-да-да става, каквото ще! А-а-ако ще да загине целият свят. Аз те обичам!
— Пусни ме — зави тя, като се гърчеше.
— Не мога — простена той, заровил лице в косите й. — Аз съм най-жалкият човек. Пре-предадох целия свят, целия човешки свят. Заплюй ме в лицето, но не-ме-из-гонвай! Защо не мога да те пусна? Ще дам Кракатита, чуваш ли? Заклех се; но сега ме остави да забравя! Къде-къде-къде са ти устните? Подлец съм, но ме целувай! Аз съм за — загу…
Олюля се, като че ли щеше да падне; сега тя можеше да му се изплъзне, ръцете му бяха прострени в празното; тогава тя вдигна глава, прехвърли косите си назад и му поднесе устните си. Той я взе на ръце, вдървена и пасивна; целуваше стиснатата й уста, горещото й лице, шията, очите; хлипаше прегракнал, тя не се бранеше, оставяше се да я носи. Той се ужаси от неподвижното й страдание и като я пусна, отстъпи. Тя се олюля, прекара длан по челото си, усмихна се жалко — беше страшно печален опит за усмивка — и обви ръце около врата му.
XLV
Бяха будни, притиснати един до друг, с широко разтворени очи се взираха в здрача. Усещаше сърцето й да бие трескаво; тя не промълви нито дума през тези часове, целуваше го ненаситно и отново се откъсваше от него, слагаше кърпичка между своите и неговите устни, като че ли се страхуваше да диша срещу него; и сега беше обърнала лице и се взираше трескаво в тъмнината.
Той седна и прегърна коленете си. Да. Загубен; хванат в капана, вързан, в плен на филистимляните. А сега каквото има да става, да става. Ще предадеш оръжието в ръцете на тези, които ще го употребят. Хиляди и хиляди ще загинат. Ето, погледни, не е ли пред тебе безкрайно поле от развалини? Това е било църква, а това къща; това е бил човек. Страшна е силата и всичкото зло иде от нея. Бъди проклета, сило, зла и неизкупена душо. Както и Кракатитът, както и аз, както и аз самият.
Творческа, прилежна слабост човешка, от тебе иде всичко добро и достойно за уважение; работата ти е да връзваш и съединяваш, да свързваш частите и да поддържаш съединеното. Проклета да е ръката, която развърже силата! Проклет да е този, който разсече връзките между стихиите! Всичко човешко е само лодчица в океана на силите; а ти, ти, ще развихриш буря, каквато досега не е имало.
Да, аз ще развихря буря, каквато досега не е имало; ще им дам Кракатита, развързаната стихия и лодчицата на човечеството ще стане на трески. Хиляди и хиляди ще загинат. Ще изчезнат народи и ще бъдат заличени от лицето на земята градове; няма да има мъст, ограничения за този, който държи в ръцете си оръжието и носи гибел в сърцето си. Ти направи това. Страшна е страстта, Кракатитът на човешките сърца; и всичкото зло иде от нея.
Погледна принцесата — без ненавист, разкъсван от неспокойна любов и съчувствие. За какво ли мисли сега, вцепенена и втренчена? Наведе се и я целуна по рамото. Ей за това, значи, ще им дам Кракатита; ще им го дам и ще замина оттук, за да не виждам после ужаса и позора на поражението си. Ще заплатя страшна цена за любовта си и ще замина.
Той безпомощно потръпна: Нима ще ме оставят да си замина? Какво ще ги ползва Кракатитът, когато ще мога да го дам и на други? Ааа, затова искат да ме вържат навеки! Ааа, затова трябва да им дам душата и тялото си! Тук, тук ще останеш, обвързан от страстта, и вечно ще изпитваш ужас пред тази жена; ще се гърчиш в прокълната любов и ще измисляш нови пъклени оръжия… и ще служиш…
Тя се обърна към него с бездиханен поглед. Той седеше неподвижен и по грубото му ъглесто лице се стичаха сълзи. Тя се повдигна на лакти и се загледа в него с вперен и болезнено изпитателен поглед; той не знаеше, че е наблюдаван, притваряше очи и тръпнеше в тъпотата на поражението си. Тя стана тихо, запали лампата на тоалетната масичка и започна да се облича.
Той се сепна едва от шума на сложения върху стъклото гребен. Погледна я учуден как вдига и навива разпилените си коси.
— Утре… утре ще го, ще им го дам — прошепна той.
Тя не му отговори, между устните й имаше фиби и тя бързо навиваше косата си в стегнат шлем. Той следеше всяко нейно движение; тя бързаше трескаво, сепваше се и се заглеждаше в пода, сетне кимваше с глава и продължаваше още по-бързо да се облича. Сега се надигна, погледна се отблизо, внимателно в огледалото, напудри лицето си: като че ли в стаята нямаше никой. Отиде в съседната стая и се върна, като обличаше роклята през главата си. Отново седна и се замисли, полюшвайки тялото си; после кимна с глава и отиде до съседния гардероб.