Тя не отговаряше; със смръщено чело и стиснати зъби следеше пътя, като от време на време леко се надигаше, за да види по-добре.
— Къде искаш да те закарам? — попита внезапно тя на един кръстопът високо над спящата околност.
— В ада — проскърца той.
Тя спря колата и сериозно се обърна към него:
— Не говори така! Нима мислиш, че не ми се искаше поне сто пъти да се разбием и двамата в някаква ограда? Не мисли така! И двамата щяхме да отидем по дяволите. Сега зная много добре, че ад има. Къде искаш да идеш?
— Искам… да бъда с теб.
Тя поклати глава.
— Невъзможно. Не помниш ли вече какво каза? Сгоден си и… искаш да спасиш света от нещо ужасно. Направи го. Трябва да си на чисто със себе си; иначе… иначе ставаш зъл. А аз вече не мога… — Тя поглаждаше волана с ръка. — Къде искаш да идеш? От къде си всъщност?
С всичка сила той стисна китката й.
— Ти у-уби Холц! Нима не знаеш…
— Зная — каза тихо тя. — Мислиш, че не го почувствах? Собствените ми кости изпукаха и все го виждам пред себе си, а аз все връхлитам, все връхлитам с колата върху него, но той отново ми препречва пътя. — Тя потрепери. — Е, накъде? Надясно или наляво?
— Значи край? — попита тихо той.
Тя кимна с глава.
— Значи край.
Той отвори вратата, изскочи навън и се изправи пред колата.
— Карай — рече хрипливо. — Ще минеш през мене.
Тя върна колата на две крачки назад.
— Ела, трябва да продължим. Ще те закарам поне по-близо до границата. Накъде да карам?
— Назад — изскърца той със зъби. — Назад с тебе двамата.
— С мене няма… нито напред, нито назад. Нима не разбираш? Трябва да го направя, за да видиш, за да не се съмняваш, че съм те обичала. Нима мислиш, че бих могла още веднъж да чуя това, което ми каза? Не можеш да се върнеш назад; защото или ще трябва да им дадеш това… което не искаш и не бива, или ще те затворят, и аз. — Тя отпусна ръцете си в скута. — Виждаш ли, и за това мислих, да тръгна с тебе… напред. Бих била в състояние, положително бих могла; но — Ти си там някъде сгоден; върви при нея. Виждаш ли, никога не ми е минавало през ума да те попитам за това. Когато човек е принцеса, той си мисли, че е единствен в света. Обичаш ли я?
Той я погледна с измъчени очи: не можа да отрече…
— Ето, виждаш ли — въздъхна тя. — Не умееш дори и да лъжеш, мили мой! Но разбери, след като помислих и успях да туря ред в главата си… Какво бях аз за тебе? Какво само направих? Ти мислеше ли за нея, когато ме любеше? Какъв ли ужас си изпитвал от мене! Не, не казвай нищо; не ми отнемай силата, за да ти кажа последното.
Тя закърши ръце.
— Аз те обичах! Така те обичах, господи, че-че: е можех каквото и да било — и още повече. — Но ти се съмняваше така ужасно, че накрая сломи и моята вяра. Обичам ли те? Не зная. Бих могла да забия нож в гърдите си, когато те гледам пред себе си, и да умра бих искала и не знам какво още, но обичам ли те? Аз — аз вече не знам. А когато… последния път… ме взе на ръце, усетих… нещо недобро в себе си… и в тебе. Изтрий целувките ми; те бяха… те бяха… нечисти — пророни тя безгласно. — Трябва да се разделим.
Тя не го гледаше, не чуваше какво й отговаря; и ето, клепачите й потрепват, под тях се образува сълза, бликва бързо, стича, спира се и друга я догонва. Плачеше беззвучно, с ръце на волана; а когато той поиска да се приближи, тя отдръпна колата малко назад.
— Вече не си Прокопокопак — шепнеше. — Ти си нещастен, нещастен човек. Не можеш да се освободиш от веригата, нали, също като мене. Не беше… добра тая верига, която ни свързваше; и все пак, когато човек я къса, има чувството… има чувството, като че ли му вадят вътрешностите, и сърцето, и душата… Ще стане ли чист човекът, когато остане така празен и пуст? — Сълзите й бликнаха по-обилно. — Обичах те, и сега вече няма да те видя. Махни се, махни се от пътя, за да обърна.
Не се помръдна, като вкаменен. Тя приближи колата плътно до него.
— Сбогом, Прокоп — рече тихо и на заден ход започна да слиза по шосето.
Втурна се след нея; тогава тя, все на заден ход, започна да слиза все по-бързо, по-бързо, по-бързо; като че ли потъваше.
XLVI
Той стоеше и се вслушваше, изтръпнал от ужас, дали няма да чуе трясъка на разбитата кола някъде по завоите на пътя. Не беше ли това грохотът от експлозията на мотора в далечината? Не беше ли това ужасната и смъртна тишина на края? Извън себе си, Прокоп се затича по шосето след нея. Спусна се по серпентината надолу до подножието на склона; от колата нито помен. Изтича отново нагоре, претърсваше страничните склонове, щом забележеше нещо тъмно или светло, спускаше се към него и издраскваше ръцете си до кръв; но се оказваха храсти или камъни, и той отново с препъване се изкатерваше на шосето и забиваше поглед в тъмнината, дали… няма да види някъде останките от колата, а под тях…