Отново се озова горе на кръстопътя; точно тук тя започна да потъва в тъмнината. Седна на един крайпътен камък. Тишина, безкрайна тишина. Студени звезди след полунощ, виждате ли някъде мрачния метеор на автомобила? Нима нищо няма да се обади, да изписука птица, да излае куче в селото, нима нещо няма да даде признак на живот? Всичко е застинало в тържественото мълчание на смъртта. И това значи е краят, тихият и смразяващ и черен край на всичко; пустота, обгърната с тъма и тишина; пустота, неподвижна и ледена. В кой кът да се скрия, за да го изпълня с болката си? Да бяхте помръкнали, звезди, да беше настъпил краят на света! Земята ще се разтвори, и в грохота ще се чуе гласът на господа: Вземам те обратно при себе си, страдаща и слаба твар; не беше чисто в теб и ти развихри зли сили. Мили, мили, ще ти постеля легло в нищото.
Под трънената корона на вселената Прокоп започна да трепери. Ясно, страданието на човека не е нищо и няма никаква цена; то е малко и сгушено на клъбце, треперещо сапунено мехурче на дъното на пустошта. Правилно, правилно, казваш, че светът е безкраен; но аз дано да умра!
На изток небето избледня, студено просветват шосето и белите камъни; ето, следи от колела, следи в мъртвия прах. Прокоп се надига вцепенен и замаян, и тръгва. Там, долу, към Балтин.
Вървеше, без да спира. Ето селце, алея от калини, мостче през тиха и тъмна река; пада мъгла и скрива и слънцето; и отново е сив и студен ден, червени покриви, червени стада крави. На какво разстояние може да е Балтин? Шестдесет, седемдесет километра. Сухи листа, колко сухи листа.
Следобед той седна на една купчина чакъл; не можеше да върви повече. По пътя минаваше селска каручка; селякът спря и погледна капналия човек.
— Искате ли да ви повозя?
Прокоп кимна с благодарност и без думи се настани до него. След известно време каручката спря в градчето.
— Ето, че пристигнахме — рече каруцарят. — Но вие къде всъщност отивате?
Прокоп слезе и продължи по-нататък. Колко ли оставаше още до Балтин?
Започна да вали; но Прокоп не може да върви повече и приседна на перилата на моста; долу беснее и се пени студен поток. От противоположната страна полетя автомобил, на моста намали скорост и спря; от него излезе човек с палто от козя кожа и се насочи към Прокоп.
— Как попаднахте тук?
На татарските си очи господин d’Hemon е сложил очила на автомобилен състезател и прилича на огромен, мъхнат бръмбар.
— Идвам от Балтин, търсят ви.
— На какво разстояние се намира Балтин? — шепне Прокоп.
— Четиридесет километра. Какво ще правите там? Издадена е заповед за арестуването ви. Елате с мене.
Прокоп завъртя глава.
— Принцесата замина — казва тихо d’Hemon. — Днес сутринта, с oncle Рон. Преди всичко за да се забрави… онова… неприятно нещо с прегазения човек…
— Почина ли? — прекъсна го Прокоп.
— Засега не. А освен това принцесата, както може би знаете, е сериозно болна от туберкулоза. Ще я заведат някъде в Италия.
— Къде?
— Не знам. Никой не знае.
Прокоп стана и се олюля.
— Тогава значи — тогава значи…
— Ще дойдете ли с мене?
— Не-не зная. Къде?
— Където искате.
— Аз — аз бих искал — в Италия.
— Хайде — d’Hemon помогна на Прокоп да влезе в колата, наметна го с кожух и затръшна вратата. Автомобилът потегли.
И пейзажът отново се раздвижва, но някак особено, като че ли насън и в обратна посока; градчето, тополовата алея, чакълът, мостчето, кораловите калини, селото. Колата пъхти и се възкачва по серпентините; а ето и кръстопътя, където се разделиха. Прокоп се надига и иска да изскочи от колата; но d’Hemon го дръпна назад, натисна педала и превключи на четвърта. Прокоп затвори очи; сега вече не пътуват по шосето, а са се издигнали във въздуха и летят; вятърът брули лицето му, Прокоп усеща мокрите парцаливи удари на облаците, бумтенето на мотора се слива в продължителен и дълбок рев, под тях земята навярно се огъва, но Прокоп се бои да отвори очи, за да не види отново летящите алеи. По-бързо! До задушаване! Още по-бързо! Ужас и световъртеж са стегнали като с обръч гърдите му, той вече не диша и трака със зъби от удоволствието на безумния устрем в простора. Колата се плъзга нагоре и надолу, на места под краката му се чува вик на хора и вой на куче, друг път рязко завиват и лягат почти на хълбок, като че ли ги е завъртял смерч, а след това продължава отново и отново плавният летеж, чистата скорост, страшното и шумно трептене на дрънчащата тетива на далечината.