Отвори очи. Настъпил е мъглив сумрак, редиците от лампи пробиват през здрача, блясват като фойерверки светлините на фабриките. D’Hemon провира колата през лабиринта от улици, плъзга се през предградието, наподобяващо развалини, и отново изскача в полето. Колата шари с дългите пипала на фаровете си, опипва фъшкиите, калта, камъните, гумите й свистят по завоите, боботи с барабанния огън на мотора си и се нахвърля върху дългата лента на шосето, като че го поглъща. Отдясно и отляво лъкатуши тясна долина между планините, колата се заравя в нея, пропада в горите, издига се спираловидно нагоре и грохоти, и стремглаво се спуска отново надолу. Селце, излъчва светлинни кълба в гъстата мъгла, колата профучава с рев и изхвърля зад себе си облаци от искри, накланя се, плъзва се, върти се по спирала нагоре, нагоре, нагоре, прескача нещо и пада. Стоп! Спират в непрогледна тъмнина; не, тук има къщичка, d’Hemon слиза от колата като мърмори, почуква на вратата и разговаря с хората; след малко се връща с кана вода и я излива в съскащия радиатор; в ярката светлина на фаровете той прилича в кожуха си на дявола от детските приказки. Сега обикаля колата, опипва гумите, вдига гюрука и казва нещо; Прокоп е задрямал безкрайно уморен. След това отново го поема безконечното ритмично подрусване; спи свит в ъгъла на колата и не възприема нищо, с цели часове не възприема нищо друго освен подхвърлящото го люлеене; събужда се едва когато автомобилът спира пред един хотел, сияещ сред свежия планински въздух между ивици сняг. Прокоп се надигна целият вдървен и разглобен.
— Това… това не е Италия — заекна учуден.
— Още не — каза d’Hemon. — Но сега елате да се нахраните.
Той поведе Прокоп, заслепен от толкова светлина, в отделна столова; белоснежна покривка, сребърни прибори, топлина, сервитьор с външност на посланик. D’Hemon даже не седна; разхождаше се из столовата и съзерцаваше върховете на пръстите си. Прокоп тъпо и сънено се отпуска на едни стол; беше му безразлично до смърт дали ще яде или няма да яде. Все пак изпи горещия бульон, порови се в някакви ястия, държейки с мъка вилицата, повъртя в пръстите си чаша вино и опари стомаха си с горещата горчивина на кафето. D’Hemon не седна изобщо; не преставаше да крачи из стаята и в движение хапна няколко залъка; а когато Прокоп приключи с яденето, подаде му пура и я запали.
— Така — рече, — а сега на въпроса. От този миг — подхвана той, като продължаваше да се разхожда — аз ще бъда за вас просто… камарад Diamon. Ще ви заведа сред нашите хора, не е далеч от тук. Не трябва да ги вземате много сериозно; те са отчасти деесперадос35, хора, преследвани и бежанци, сметени от всички краища на света, отчасти са фантазьори, дърдорковци, дилетанти на месианизма и доктринери. За програмата им не ги питайте; те са само материал, който ще използваме в играта си. Главното е, че можем да ви дадем на разположение разклонена и засега все още тайна международна организация, която има клетки навсякъде. Единствената им програма е пряката акция; на тази въдица ще хванем всички без изключение, и без това за нея се е вдигнал такъв шум, като че се отнася за нова играчка. Впрочем „новата линия на действие“ и „деструкцията в главите“ ще имат за тях непреодолимо обаяние; след първите успехи ще тръгнат след вас като овце, особено ако отстраните от ръководството тези, които ще ви посоча.
Той говореше гладко, като опитен оратор, който мислеше всъщност едновременно за нещо друго, но говореше — с естествена сигурност, която изключваше всякаква съпротива и съмнение; на Прокоп му се струваше, че вече го е слушал някога.
— Положението ви е изключително — продължи Diamon, като не преставаше да се разхожда. — Вие отхвърлихте предложението на едно правителство; постъпихте като разумен човек. Какво мога да ви предложа срещу това, което можете да си вземете сам? Би трябвало да сте ненормален, за да изпуснете работата от ръцете си. Вие държите в ръцете си едно средство, с което можете да разсипете всички велики сили в света. Ще предоставя на ваше разположение неограничен кредит. Петдесет или сто милиона либри искате? Можете да ги имате до една седмица. На мене ми стига, че все още сте единственият притежател на Кракатита. Засега нашите хора разполагат с девет и половина дециграма, които им донесе един саксонски камарад от Балтин; но тези глупаци нямат понятие от вашата химия. Съхраняват го като светиня в една порцеланова табакера и три пъти в седмицата едва ли не се сбиват, спорейки по въпроса коя правителствена сграда в света да хвърлят във въздуха. Впрочем ще имате възможност да ги чуете. От тази страна, значи, не ви заплашва нищо. В Балтин няма нито щипка Кракатит. Опитите на господин Томеш очевидно са в задънена улица.