— Кралю господарю, не позволявай да бъда ограбена по такъв начин! Хрътката, която онзи рицар отнесе, е моя!
— Но това не ни засяга! — казал крал Артур, който се боял много, че ще бъде принуден да тръгне подир сър Абел, и то тъкмо в деня на сватбата си.
Едва-що изрекъл това, когато един непознат рицар в бойни доспехи, яхнал едър кон, влязъл в залата и насила отвлякъл девойката, макар че тя викала и плачела.
Артур се зарадвал, че вече я няма, защото вдигала много шум, но Мерлин го укорил:
— Не бива да гледаш леко на това — казал му той. — Ако тази случка не се разгадае докрай, ще бъде срам за Логрия, за тебе и за рицарите ти!
— Ще постъпя както ме посъветваш — съгласил се Артур.
— Тогава изпрати сър Гавейн да върне белия елен — казал му Мерлин. — А на сър Тор поръчай да доведе хрътката и рицаря, ако рицарят не бъде посечен от него. Нека пък крал Пелинор да доведе девойката и жив или мъртъв, рицаря, който я отвлече насила. Тримата ти рицари ще преживеят чудни приключения, преди да дойдат отново тук. А когато се върнат, аз ще ви разкажа още неща за Кръглата маса. След това обаче ще трябва да ви напусна, защото девойката е лейди Нимю, която ме вика за дългия ми сън…
След като тримата млади рицари разбрали какво се иска от всеки от тях, те си облекли доспехите, яхнали конете си и потънали в гората.
Сър Гавейн взел за оръженосец по-малкия си брат Гахерис. Преди да се отдалечат много, на пътя им се появили двама рицари, който ожесточено се биели с мечове.
— Чакайте! — викал сър Гавейн, като минал с коня си между тях. — Каква е причината да се биете?
Отговорил му единият от рицарите:
— Сър, неотдавна оттук мина един бял елен, а по петите му лаеха черни копои. И аз, и брат ми знаехме, че това необикновено приключение е замислено за големия празник, сватбата на крал Артур, и всеки от нас изпита силно желание да тръгне по следите на белия елен. Тогава започнахме да се караме кой от двамата е по-добър рицар, а караницата ни породи множество удари…
— Какъв срам, братя и рицари така да се бият! — извикал Гавейн. — Вървете сега и се предайте в плен на крал Артур!
— А ако не го направим? — попитал по-младият рицар.
— В такъв случай ще се бия с вас, докато отидете или умрете! — извикал Гавейн.
— Веднага отиваме при крал Артур — бързо се съгласили те. — Ще му кажем, че ни изпраща Рицаря, който преследва белия елен.
След което те се поклонили на сър Гавейн и тръгнали към Камелот, а той продължил преследването.
Навлезли навътре в гората. Гахерис яздел плътно подир сър Гавейн и не след дълго двамата чули някъде напред лая на черните копои, по което разбрали, че вървят във вярната посока.
След малко излезли от гората и стигнали до брега на голяма река. Видели, че белият елен плува към другия бряг, все така гонен от кучетата. Тъкмо сър Гавейн се готвел да нагази във водата, когато на отсрещния бряг се появил рицар на кон и извикал:
— Ей, вие! Не тръгвайте след белия елен, ако нямате намерение да се биете с мене!
— Изобщо не се боя от тебе! — отвърнал му Гавейн. — Предпочитам да се бия, отколкото да се откажа от преследването!
Сър Гавейн прекосил плискащите се води и стигнал до отсрещния бряг. Там той и рицарят тръгнали в противоположни посоки, след което обърнали конете, препуснали в галоп и се сблъскали с такава сила, че от удара на Гавейн рицарят се преметнал и паднал зад опашката на коня.
— Предай се! — извикал му Гавейн.
— Никога! — отвърнал рицарят, като се мъчел да се изправи на крака. — Аз съм сър Алардин от Далечните острови и дори животът ми да зависи от това, никога няма да се предам на млад и зелен рицар като тебе!
Тогава Гавейн скочил от коня и двамата започнали да се бият с мечове, като си нанасяли жестоки удари. Не след дълго обаче Гавейн с такава сила цапардосал по главата Алардин от Далечните острови, че шлемът му се сцепил на две, а също и главата му. И така дошъл неговият край.
— Е — казал гордо Гахерис, — това наистина е забележителен удар за млад рицар като тебе!
И те отново тръгнали да търсят белия елен, следвайки шест от черните копои, които още били по дирите му. Накрая стигнали до един голям замък, в чийто двор кучетата настигнали и разкъсали белия елен. Тогава владетелят на замъка, як човек със зло лице, излязъл от покоите си, гневно се разкрещял и започнал да налага кучетата с меча си, като викал: