— Жалко за белия елен, който подарих на своята дама, а не успях да опазя! Жестока смърт ще сполети тези, които го убиха!
— Престани! — извикал сърдито Гавейн. — По-добре излей гнева си върху мене, отколкото върху зверовете, които не могат да се оправдаят и го на правиха само защото природата им е такава!
— Право казваш! — изкрещял му в отговор владетелят на замъка. — Убих вашите палета, сега остава да убия и палето господар!
След което той и Гавейн започнали ожесточено да се бият с мечове, но владетелят нанасял много от ударите си толкова подло, че Гавейн страшно се разгневил. Накрая, след като и двамата вече имали по няколко рани, Гавейн замахнал с такава сила, че неговият противник с дрънчене паднал в краката му, като молел за пощада и наричал Гавейн добър и милосърден рицар, вместо да го ругае с обидни думи като преди малко.
— Ти ще умреш! — извикал Гавейн, обезумял от ярост, и замахнал с меча, като смятал с един удар да отсече главата на противника си. Но в същия миг владетелката на замъка, която наблюдавала боя, се втурнала към тях и се хвърлила върху тялото на съпруга си. Преди Гавейн да се спре, ударът попаднал точно върху врата й, поради което вместо да от сече главата на рицаря, Гавейн отсякъл нейната.
Обзет от ужас и срам при мисълта какво е сторил, Гавейн оставил владетеля на замъка да се изправи, без да го закача, и казал, че ще пощади живота му.
— И да ме убиеш, все ми е едно — отвърнал му другият, — след като загина моята любима, която обичам повече от всичко на света!
— Как се казваш? — попитал го Гавейн.
— Името ми е сър Бламор Мочура — отвърнал владетелят.
— Иди тогава в двора на крал Артур и му разкажи истината за това, което се случи. Кажи, че те изпраща рицарят на име Белия елен.
Сър Бламор яхнал коня си и препуснал към Камелот, а натъженият Гавейн влязъл с Гахерис в замъка.
— Аз съм един опозорен рицар — въздъхнал Гавейн, — защото убих жена. Ако бях пожалил веднага сър Бламор, това нямаше да се случи.
— Тук ни заплашва опасност — предупредил го Гахерис.
Още докато изричал това, в залата влезли с бързи крачки четирима въоръжени рицари и ожесточено се нахвърлили върху Гавейн.
— Ти, новоизлюпен рицарю, опозори рицарската чест! — викали те. — Рицар, лишен от милосърдие, е недостоен, защото убие ли жена, опозорява се завинаги! Повярвай, че ще се нуждаеш от много милосърдие, преди да ни напуснеш!
След което те нападнали Гавейн с такова ожесточение, че накрая го ранили смъртоносно и го взели в плен заедно с Гахерис.
Тутакси щели да ги убият, но се появили четири прекрасни дами, които помолили рицарите да пощадят живота на затворниците.
— Как си сега, рицарю? — попитала една от дамите Гавейн.
— Зле — отвърнал той.
— Защо? Сам си виновен, тъй като с убийството на тази дама извърши едно недостойно дело… Кажи ми обаче, не си ли ти от двора на крал Артур?
— Негов рицар съм. Казвам се Гавейн и съм син на крал Лот Оркнийски, а майка ми е Моргауз, сестрата на крал Артур.
— Иди си с мир в Камелот — казали дамите, — но ето как ще трябва да се покаеш: ще вземеш тялото на дамата, която Посече, а също и главата й. Ще разкажеш на крал Артур всичко, което се е случило, и ще я погребеш с почести.
И така Гавейн и Гахерис тъжно потеглили към Камелот.
Междувременно сър Тор бил тръгнал в друга посока, по следите на рицаря, който откраднал хрътката. Преди да се отдалечи много, на пътя му изведнъж излязло едно джудже, което така ударило коня му по главата, че клетото животно се олюляло и отстъпило назад на разстояние едно копие.
— Защо удряш коня ми? — сърдито попитал Тор.
— Защото не може да минеш оттук, ако не се биеш с рицарите в ония шатри! — отвърнало му джуджето.
Тогава сър Тор забелязал, че край пътя са опънати две шатри, а до всяка от тях има огромен щит, закачен на дърво, и до всеки щит е опряно огромно копие.
— Нямам време за турнир — казал Тор, — защото трябва да изпълня поръка, с която не бива да се бавя!
— Въпреки това няма да минеш! — извикало джуджето и като грабнало един огромен рог, надуло го с все сила.
Мигом от по-близката шатра излязъл рицар, взел щита си, метнал се на коня, грабнал копието и се спуснал като светкавица към Тор, който едва смогнал да вдигне копието си и да пришпори коня. Въпреки това препуснал толкова устремно, че ударил непознатия рицар право в средата на щита, от което онзи се преметнал и паднал зад опашката на коня. По същия начин сър Тор ударил и втория рицар, който се проснал на земята до другаря си.