Случило се, че сред пристигналите бил и добрият рицар сър Ектор със своя син Кей, който само преди няколко месеца бил посветен в рицарство. С тях дошъл и Артур, по-малкият брат на сър Кей — младеж, едва навършил шестнадесет години.
Както препускал с коня си към мястото на турнира, Кей изведнъж видял, че е забравил меча си в къщи, затова попитал Артур дали няма да се върне, за да му го донесе.
— Разбира се, че ще го сторя — отговорил Артур, който винаги бил готов да помогне с каквото може на всекиго.
Той препуснал към града. Майката на Кей обаче била заключила къщата и отишла да наблюдава турнира, затова Артур изобщо не можал да влезе вътре.
Това твърде много го разтревожило. „Брат ми Кей не бива да остава без меч“, мислел си той, докато бавно яздел по обратния път. „Срамно ще е един толкова млад рицар да се яви на турнир без меч, ще стане прицел за груби шеги. Но къде бих могъл да намеря меч?… Сетих се! Оня меч, дето стърчи от наковалнята в черковния двор, него ще взема! Не му е там мястото!“
Забил Артур шпори в коня си и бързо стигнал до черковния двор. Вързал коня за оградата, изтичал към павилиона, който бил вдигнат над плочата, и открил, че и десетте рицари пазители също са отишли на турнира. Без да спира, за да чете какво пише на камъка, Артур мигновено измъкнал меча, изтичал обратно при коня си и след няколко минути вече бил настигнал Кей и му подавал меча.
Артур нямал представа що за меч е това, но Кей вече се бил опитвал да измъкне този меч от наковалнята и от пръв поглед разбрал, че е същият. Той тутакси препуснал към баща си сър Ектор и казал:
— Сър! Погледни, това е мечът, изтеглен от камъка! Затова, както разбираш, аз трябва да съм истинският крал на цяла Британия!
Но сър Ектор добре знаел, че не бива да се отнася твърде доверчиво към думите на сър Кей. Напротив, той препуснал заедно с него към черквата и там го накарал да се закълне тържествено, с ръка върху Библията, че ще каже истината за това, как се е сдобил с меча.
— Донесе ми го брат ми Артур — казал Кей с въздишка.
— А ти как взе меча? — попитал сър Ектор Артур.
— Ще обясня, сър — започнал Артур, уплашен, че нещо е сбъркал. — Кей ме изпрати да донеса неговия меч, но не успях да го взема. Тогава се сетих, че бях видял този меч да стърчи без полза, забит в наковалнята в черковния двор. Помислих си, че може да послужи по-добре, ако е в ръката на брат ми, затова го взех.
— Не завари ли рицарите, които пазеха меча? — попитал сър Ектор.
— Нито един — отвърнал Артур.
— Тъй… Сложи отново меча в наковалнята и нека видим как ще го измъкнеш — наредил му сър Ектор.
— Лесна работа — рекъл Артур, озадачен, че се вдига толкова шум около някакъв си меч, и ловко го забучил в наковалнята.
Тогава сър Кей сграбчил дръжката и задърпал колкото сила има, но както и да се мъчил и напрягал, не успял дори да го помръдне. И сър Ектор се опитал, но имал същия успех.
— Изтегли го! — казал той на Артур.
Тогава Артур, който все повече и повече се слисвал, уловил меча за дръжката и го измъкнал така, сякаш го вадел от добре смазана ножница.
Като коленичил пред Артур и склонил глава в знак на уважение, сър Ектор казал:
— Сега ми става ясно, че ти и само ти си истинският крал на тази земя!
— Защо? Защо да съм аз? Защо коленичиш пред мене, татко? — извикал Артур.
— Според божията воля този, който успее да измъкне меча от камъка и наковалнята, е истинският крал на Британия — отвърнал сър Ектор. — Нещо повече, макар че много те обичам, ти не си мой син, тъй като още когато беше детенце, при мене те доведе Мерлин и ме помоли да те отгледам като собствено чедо.
— Тогава, ако наистина съм крал — казал Артур, като навел глава пред кръстатата дръжка на меча, — в този миг аз полагам клетва да служа на бога и на народа си, да поправям несправедливостите, да прогонвам злото и да донеса мир и благоденствие на страната ни… Добри ми сър, откакто се помня, ти си бил за мен като баща. Остани все така наблизо с бащинска любов, с бащинско напътствие и съвет… Кей, мой млечни братко, нека ти бъдеш сенешал, управител на всичките ми земи и верен рицар в моя двор.
След това тримата отишли при архиепископа и му разказали всичко. Само че рицарите и бароните, обзети от ярост и завист, изобщо не повярвали, че Артур е истинският крал. Затова отложили избора му до Великден, а на Великден отново го отложили — до Света троица или Петдесетница, както тогава наричали този празник. Ала колкото и много крале и рицари да пристигали, за да изпитат силата си, единствено Артур успявал да изтегли меча.