Той не бил въоръжен и нямал щит, носел само огромна брадва, направена от зелена стомана и злато, а над главата си държал клонка от зеленика. Рицарят запратил клонката върху украсения с мозайки под на залата и гордо хвърлил поглед на всички страни — към рицарите, насядали около Кръглата маса, и към дамите и оръженосците на масите отстрани, и към Артур, който седял заедно с Гуиневир по-високо от останалите. След това извикал гръмогласно:
— Къде е главатарят на тази шайка? С него само ще говоря и с никого другиго.
Всички слисани зяпнали странния рицар — помислили си, че това е някаква пагубна магия, защото как иначе можело да съществува такъв човек, яхнал кон, зелен като тревата, по-зелен от тревата напролет!
Най-подир Артур, любезен както винаги, приветствувал Зеления рицар и го поканил да седне с тях на празненството.
— Дума да не става! — извикал в отговор странникът. — Не съм дошъл да се помайвам, а зелената клонка е знак, че не съм дошъл да водя война, иначе положително щях да си сложа доспехи и шлем, каквито съм натрупал в изобилие в замъка си на север.
Но дори там чух за славата и величието на твоя двор, за храбростта и голямото благородство на рицарите ти.
— Сър — отговорил му кралят, — тук можеш да намериш мнозина, с които да си премериш силите, ако такова е твоето желание.
— Нищо подобно! — отново гръмогласно извикал Зеления рицар. — Тук виждам само голобради момчета, които мога да поваля с един удар! Не, дошъл съм днес, за да ви покажа едно коледно състезание, което ще представлява изпитание за вашето празненство. Ако в тази зала има мъж, който е толкова смел и храбър, та е готов да разменя удар за удар, ще му дам тази достойна брадва, достатъчно тежка, за да я държи както му е удобно. А аз самият ще застана тук и ще получа първия удар от брадвата, където и да се падне. Само че и храбрецът, и ти, кралю господарю, трябва да дадете клетва, че с ваше позволение имам право да му нанеса също такъв удар в течение на дванадесет месеца и един ден от днес нататък.
Още повече се смълчали насядалите рицари. Ако дотогава били учудени, сега били направо изумени. Но никой не дръзнал да отговори на това предизвикателство, защото Зеления рицар изглеждал много страховит, а не по-малко ужасна наглед била огромната брадва, която държал в ръка.
Тогава рицарят презрително и шумно се изсмял.
— Наистина ли това е дворът на крал Артур? — извикал той. — Това ли са прехвалените рицари на Кръглата маса? Отсега нататък славата им ще залязва, щом дори споменаването на удари ги кара да онемеят от страх!
При тези думи крал Артур скочил.
— Човече! — извикал той. — Глупостта ти ще получи подобаваща награда! Ако никой друг не приеме твоето предизвикателство, подай ми брадвата и се приготви да посрещнеш удара!
В същия миг обаче сър Гавейн скочил на крака и казал:
— Кралю господарю и мой благородни чичо, изпълни желанието ми! Нека това изпитание се падне на мене, защото все още не съм заличил срама си, все още трябва да докажа, че съм достоен рицар на Кръглата маса, че съм един от юнаците на Логрия!
— Много съм щастлив, че този подвиг ще извършиш ти, скъпи племеннико — отговорил крал Артур.
А Зеления рицар мрачно се усмихнал, скочил от коня си и пресрещнал Гавейн в средата на залата.
— И аз съм изпълнен с радост, че се намери поне един храбрец между всички вас! — рекъл той. — Преди да се споразумеем за условията, кажи ми как се наричаш, рицарю!
— Аз съм Гавейн, син на крал Лот Оркнийски и племенник на крал Артур — бил отговорът. — И се заклевам в честта си на рицар да нанеса само един удар и храбро да посрещна удара, който може да ми нанесеш ти в срок от дванадесет месеца.
— Сър Гавейн — извикал Зеления рицар, — наистина съм обзет от радост, че твоята ръка ще нанесе удара! Ела сега и изпълни обещанието си, а след това аз ще ти кажа кой съм и къде можеш да ме намериш. Вземи брадвата и да видим колко умело можеш да си служиш с нея!
— С удоволствие ще го сторя — казал Гавейн, хванал брадвата с две ръце и я завъртял, докато Зеления рицар се приготвил: коленичил на пода, отметнал дългата си коса напред и оголил врата си за удара. Като напрегнал докрай мишци.
Гавейн се засилил и замахнал толкова рязко, че наточеното острие минало право през плътта и костите, а от каменната мозайка отдолу изскочили искри. Главата на Зеления рицар се търколила от раменете и заподскачала по пода.
Но рицарят не паднал, нито се помръднал, а бързо скочил на крака, протегнал напред ръце, уловил главата си и както я държал за косата, яхнал коня, който го чакал. После, като го подкарал с лекота, сякаш нищо не се било случило, той обърнал лице към Гавейн и му рекъл: