— Гледай да не престъпиш клетвата си и до една година ме намери. Аз съм Рицаря на Зеления параклис, под това име съм известен на север. Ще ме търсиш в Уелс и в Уирълската гора и непременно ще ме откриеш, стига да не си страхливец и да държиш на рицарската си дума.
След като казал това, Зеления рицар в галоп минал през вратата. Изпод копитата на коня му хвърчали искри и той се изгубил в далечината, като все така държал главата си за косата и тя се люшкала напред-назад.
Всички гости стояли онемели и нямали думи да изразят почудата си от необикновеното събитие. Минало доста време, преди залата отново да се огласи от радостен смях по случай празника.
Дните на годината бързо започнали да се нижат. Пролетта раззеленила горите, топлите летни дни потъмнили листата на дърветата, ранната есен ги обагрила в златисточервени цветове, а в деня на Свети Михаил крал Артур събрал в Камелот много от своите рицари и направил празненство в чест на сър Гавейн, който на сутринта трябвало да потегли, за да се подложи на страшното изпитание. Дошли Ивейн, Агравейн и Ерек, Ланселот, Лионел и Лукан Добрия, сър Борс и сър Бедивер, както и Балдуин, главният епископ. Артур и Гуиневир благословили Гавейн и му пожелали сполука.
Гавейн облякъл доспехите си — заоблени, лъскави и инкрустирани със злато, — препасал меча си и взел в ръка брадвата на Зеления рицар. След това се качил на Грингалет, своя боен кон, и потеглил към горите на Южен Уелс. Пред себе си държал щит с петоъгълник в средата — петолъчната звезда, емблемата на Логрия.
И така сър Гавейн потеглил и прекосил Логрия, но не радост търсел той, а смъртоносна опасност, която го чакала в края на пътя му. След много дни стигнал до необитаемите земи на Северен Уелс, преминал през уединени долини и затънтени лесове и често бил принуден да спи нощем на открито под звездното небе, а денем да се сражава с разбойници и диваци.
Мрачна зима го връхлетяла, когато стигнал до северното море. Ангълсийските острови останали вляво от пътя му, а той се добрал през Клуид до Холихед, близо до кладенеца на свети Уинифред на брега на пълноводната река Дий. Прекосил реката недалеч от устието по време на отлив, минал напряко през пустинните пясъци и навлязъл в дивия Уирълски лес. Там странниците били причаквани от безброй грабители и злосторници, спотаени край горски пътеки и отдалечени потоци, в скалисти проходи и зелени долини и Гавейн трябвало да се сражава с всеки, който му пречел да продължи напред.
Навсякъде, където минел, той разпитвал за Зеления рицар и за параклиса — Зеления параклис, край който живеел рицарят, — но никой от срещнатите в гората не можал да му помогне в търсенето. Само един храбър рицар би се осмелил да мине оттам, защото Гавейн понасял всички несгоди — и с враговете се справял, и със студа в разгара на зимата.
На Бъдни вечер, след като препускал с Грингалет през блата и мочурища, Гавейн само се молел да намери подслон. Изведнъж на пътя си видял голям парк, в чийто край се намирал хубав замък, разположен на малък хълм над дълбока долина, където течал пълноводен поток. Пред замъка имало красива морава, а от двете му страни растели вековни дъбове. Заобиколен бил с ров и ниска дървена ограда.
„Слава богу — казал си сър Гавейн, — че стигнах преди Коледа до такова хубаво място, а дано и да ме посрещнат достойно…“
— Добри ми сър — извикал той на пазача, който се приближил към портата, след като Гавейн почукал, — моля те да ме пуснеш да вляза. Кажи на господаря на замъка, че съм рицар от двора на крал Артур и минавам оттук на път за поръката, която трябва да изпълня.
Доброжелателно усмихнат, пазачът отворил портата и Гавейн препуснал по подвижния мост, докато спрял в двора на замъка. Там чакали слуги и оръженосци, които му помогнали да слезе от коня, завели Грингалет в яхъра, а Гавейн — в една великолепна зала, където ярко пламтяло огнището. Господарят на замъка дошъл от покоите си и поздравил госта с думите:
— Добре дошъл в моя дом, рицарю! Всичко, което виждаш, е на твое разположение. Ще бъдеш мой уважаван гост толкова дълго, колкото желаеш да останеш в замъка.
— Благодаря, любезни сър — отвърнал Гавейн. — Бог да те поживи за гостоприемството ти!
След това двамата си стиснали ръцете като добри приятели. Гавейн се вгледал в рицаря, който го приел така сърдечно, и си помислил, че замъкът има за господар един чудесен воин. Защото човекът бил висок и широкоплещест, с открито, честно лице, зачервено от слънцето, червенокос и червенобрад. Ръката му била силна, походката — лека, а речта — проста и ясна; точно такъв трябва да изглежда човекът, роден да предвожда храбреци и да управлява обширни земи.