— Уви, нямам какво да ти дам — отвърнал Гавейн. — Тръгнал съм с опасна заръка и не нося нищо със себе си.
— Тогава аз ще ти подаря зелената дантелена панделка от пояса си — казала дамата. — Поне нея вземи от мене.
— Не ми е възможно — отговорил Гавейн. — Не мога да стана твой рицар и да нося твоя панделка.
— Но тя е толкова малка! — казала дамата. — Можеш да я носиш скритом. Вземи я, умолявам те, защото тя е вълшебна и човекът, който я притежава, не може да бъде наранен, дори ако срещу него използуват всички магии на света. Само че я скрий и не казвай на съпруга ми.
Изкушението било твърде голямо за Гавейн и като си представял изпитанието със Зеления рицар, което му предстояло на другия ден, той взел дантелената панделка и обещал никога да не я показва. Тогава дамата го целунала за трети път и бързешком си тръгнала.
Вечерта господарят на замъка се прибрал от лов и донесъл една лисича кожа. Гавейн весело го посрещнал в ярко осветената зала, където огънят буйно пламтял и била сложена богата трапеза.
— Нося спечеленото и днес аз първи ще ти го дам! — засмяно извикал Гавейн, при което целунал три пъти стопанина.
— Бива те за търговец, няма що! — възкликнал господарят на замъка. — Получавам от тебе цели три целувки, а мога да ти дам в замяна само тази грозна лисича кожа!
Сетне сред шеги и закачки те седнали да се гощават и тази вечер били по-весели от всеки друг път. Гавейн обаче не казал нито дума за панделката от зелена дантела, която му подарила дамата.
Първият ден от Новата година дошъл с буря — виели свирепи ветрове, а мокрият сняг плющял по прозорците. Гавейн, който спал малко, станал още на зазоряване. Облякъл се в топли дрехи, сложил си доспехите и вързал зелената дантела около кръста си с надеждата, че магическата й сила ще го пази. После отишъл в двора на замъка, където оръженосците довели Грингалет — назобен и отпочинал — и помогнали на Гавейн да го възседне.
— Сбогом! — казал той на господаря на замъка. — Благодаря ти за гостоприемството и дано бог да те благослови! Ако остана жив след всичко, ще ти се отплатя за добрините, но много се боя, че няма да доживея до изгрева на слънцето!
Спуснали подвижния мост, отворили широко портите и Гавейн потеглил, воден от един оръженосец. Яздели в лютия студ на утрото под омърлушени унили дървеса и през ливади, където вятърът стенел и ги пронизвал до кости, докато стигнали до голяма поляна, цялата забулена в мъгли, със скали от едната страна.
— Сър, умолявам те да не продължаваш нататък — казал оръженосецът на Гавейн. — Недалеч от тук живее Зеления рицар, ужасен и жесток човек. По тези места няма друг, който да е толкова свиреп, пък и толкова силен. Никой не може да му надвие. Ей там е Зеленият параклис, където той има обичая да причаква пътниците, да се сражава с тях и да ги убива. Никой не е успял да се измъкне жив. По-скоро бягай, а пък аз на никого няма да кажа, че си избягал от страх пред Зеления рицар.
— Благодаря ти — казал Гавейн, — но ще трябва да продължа. Ако сега избягам, наистина ще изляза страхливец, недостоен за рицарското звание. Затова дори да не ми се нрави, трябва да вървя. Когато поиска, бог знае как да помага на покорните си слуги.
— Както желаеш, тогава сам ще бъдеш виновен за смъртта си — казал оръженосецът. — Спусни се в долината по пътечката покрай скалите и отляво, оттатък потока, ще видиш Зеления параклис. А сега сбогом, храбри Гавейн, защото не се осмелявам да те придружа по-нататък.
Спуснал се по пътечката Гавейн и навлязъл в долината. Не видял обаче параклис, а само надвесен над главата си зъбер и високи пустинни брегове в далечината. Накрая все пак съзрял под унилите дървеса край буйния поток ниска зелена могила и чул шум, който идел откъм дълбоката дупка в могилата — сякаш някой точел острие с брус.
„Аха! — казал си Гавейн. — Сигурно това е Зеленият параклис. — Изглежда, тук си казва молитвите самият дявол, затова е и зелен. Параклис на злощастието. А отвътре се чува как рицарят, който ще ме порази днес, точи оръжието си. Колко жалко, че ще трябва да загина от неговата ръка в това прокълнато място… Все пак обаче ще продължа смело напред, защото така повелява дългът ми!“
Гавейн скочил от коня, отишъл до потока и извикал:
— Чака ли някой тук на определената ми среща? Аз съм Гавейн! Дойдох в Зеления параклис, както се заклех!
— Имай търпение! — чул мощен глас от дълбоката дупка в могилата. — Щом си наостря оръжието, ще получиш това, което ти обещах!
След малко Зеления рицар се появил с лъскава нова брадва в ръка. Видът му, както и преди, бил страшен: зелено лице, зелена коса… Той слязъл до брега и прескочил широкия поток.