Яздел така седмици наред и навлизал все по-навътре и по-навътре в лесовете, които покривали в тези времена толкова много от британската земя. Много девойки спасил той от ръцете на злосторници, много рицари надвил в бой. Точното му копие и големият меч, които размахвал в силната си десница, поваляли дори великани.
Тук няма място да разкажем за всички приключения, които преживял той. Между най-необикновените от тях обаче било приключението, което му се случило малко преди завръщането му в Камелот за празника Петдесетница, една година след като бил провъзгласен за рицар.
Точно когато препускал през един гъсталак, по-див и по-безлюден от всички познати му дотогава места, изведнъж под сенчестите храсти изскочила бяла хрътка, която сякаш тичала по диря, пък и дирята си личала — големи капки засъхнала кръв. Тогава Ланселот пришпорил коня подир хрътката, която непрекъснато се озъртала назад да види дали той я следва. Дълго време пътят им вървял през мочурища, докато накрая минали по един мост и стигнали до някакво имение със стара господарска къща, чиито порутени стени, наполовина скрити от бръшлян, се спускали към обраслия с бурени ров.
Хрътката се втурнала в приемната зала и Ланселот видял, че там лежи мъртъв рицар — хрътката отишла при него и започнала да ближе раните му, като жално виела. Тогава се появила една дама, която плачела и кършела ръце. Тя казала на Ланселот:
— О, каква мъка си ми причинил ти!
— Лейди — оправдал се той, — не съм сторил никакво зло на този рицар. Просто следвах до тук хрътката, която вървеше по кървавата диря. Затова не ме укорявай!
— Повярвай ми, сър — казала дамата, — не мисля, че ти си убил съпруга ми. Този, който го е направил, лежи с люта рана, която аз ще се погрижа никога да не заздравее!
След тези думи тя се разридала и започнала да нарежда ужасни клетви за рицаря, който убил съпруга й сър Гилбърт.
— Дано бог те утеши някак — казал сър Ланселот и натъжен потеглил по пътя си. Не се бил отдалечил много обаче, когато срещнал една девойка, която го познала по герба върху щита и веднага го приветствувала:
— Добра среща, Ланселот Езерни, най-храбър сред храбрите! Моля те да проявиш благородство и да помогнеш на брат ми, повален от люта рана, от която кръвта тече, без да спира. Днес той се сражава с рицаря Гилбърт и го срази в честен и открит бой, но съпругата на Гилбърт е проклета магьосница и тя направи такова заклинание, че раната никога да не заздравее… Но аз срещнах лейди Нимю, която бродеше из гората, и тя ми каза, че раната на брат ми ще се затвори само ако намеря човек, който без страх да влезе в Опасния параклис и да донесе оттам меч и късче от платното, с което е покрит раненият рицар, подслонен там.
— Това е изумително! — възкликнал Ланселот. — Но я ми кажи, кой е брат ти?
— Нарича се Мелиот, сър — отвърнала тя, — и е верен рицар на Логрия.
— Двойно повече ми е жал за него — казал Ланселот, — щом е мой другар от Кръглата маса. Готов съм да му помогна и ще направя всичко, което ми е по силите!
Тогава девойката казала:
— Сър, следвай тази пътека и тя ще те отведе до Опасния параклис, а аз ще те чакам тук до твоето завръщане… Не се ли завърнеш, значи на земята не е останал рицар, който да извърши този подвиг.
Ланселот тръгнал по пътеката и не след дълго стигнал до една полянка, където видял необикновен и усамотен параклис. Тогава вързал коня си за едно дърво и влязъл в двора. В отдалечения му край забелязал множество чудесни щитове, окачени наопаки. Изведнъж тридесет яки рицари в черни доспехи застанали зад щитовете. Били с една стъпка по-високи от който и да е простосмъртен, скърцали със зъби и мятали страшни погледи на сър Ланселот.
После, макар че бил обзет от силен страх, Ланселот изтеглил меча си, прикрил се с щита и се хвърлил в средата им. Те обаче се пръснали встрани, без да кажат нито дума и без да го нападат. Тогава Ланселот придобил смелост и влязъл в параклиса. Вътре горял само един мъждив светилник, който хвърлял причудливи сенки под ниските каменни сводове, но Ланселот забелязал тяло на човек, положено върху каменна плоча и покрито с копринено платно.
Като склонил глава почтително, сър Ланселот отрязал късче от платното. Тутакси подът се раздвижил, сякаш земетресение разлюляло параклиса, и светилникът се заклатил така, че веригата, на която бил закачен, жалостиво изскърцала, докато накрая и сенките започнали да се местят, като че искали да сграбчат Ланселот.
За миг сър Ланселот коленичил, обзет от страх, и тогава съзрял красив меч редом с умрелия рицар. Грабнал го бързо и излязъл навън. Тогава всичките черни рицари заговорили глухо в един глас, без да си движат устните: