Накрая Гарет улучил шлема на Синия рицар, съборил го на земята и се престорил, че се готви да го посече.
Лейди Линет обаче се помолила на Гарет да му пощади живота и Синия рицар се предал.
— Наистина ще проявя милосърдие към тебе — казал му Гарет, — защото ти се биеш много умело и ще бъде жалко да убия такъв рицар. Затова иди в Камелот, в двора на крал Артур, заедно със стоте си юнака и положи клетва да служиш на краля. Кажи, че те изпраща Рицаря от готварницата.
Същата вечер Синия рицар посрещнал много гостоприемно сър Гарет и лейди Линет в замъка си, а на сутринта ги придружил с коня си донякъде, за да им покаже пътя.
— Прекрасна девойко, къде си повела този рицар? — попитал той Линет.
— Сър — отвърнала му тя, — отиваме в Опасния замък, където е обсадена сестра ми лейди Лионес.
— Ах — въздъхнал Синия рицар, — значи ще си имате работа с Червения рицар от Червените ливади, който е най-страшният рицар на света и никога не проявява милосърдие. Коварна магия го е направила силен за седмина. Той обсади замъка отдавна и много пъти досега можеше да го превземе, но не го направи, защото замъкът е построен с магия от кралицата Фея Моргана, на която той дължи и силата си. Те се надяваха, че на този поход ще тръгне сър Ланселот, сър Гавейн или дори самият крал Артур, за да го убие Червения рицар, както, боя се, ще убие тебе.
— Всичко е воля божия — рекъл Гарет. — Все пак е възможно Червения рицар да падне от моята ръка, за да се умножи славата на Логрия… А сега ще ти кажа, но нека това не стига до ушите на никого в Камелот, преди аз да поискам: аз съм Гарет, брат на Гавейн и Гахерис, най-малкият син на Оркнийския крал и на Моргауз, сестрата на крал Артур.
Не след дълго Синия рицар ги оставил и те продължили пътя си през гъста мъгла, после по ширнала се равнина, цялата покрита с червени макове, а насред нея стоял замък, построен от червен пясъчник. Наоколо имало множество червени навеси и шатри, където се били разположили хората на Червения рицар, обсадил замъка. Сър Гарет и лейди Линет препуснали през равнината, но преди да стигнат до лагера, на пътя си видели дървото на Юда, див рошков, от което, полускрити в алените цветове, висели разлагащите се тела на множество достойни рицари, все още облечени в доспехи и със златни шпори на токовете,
— Това са онези, които дойдоха преди тебе на помощ на сестра ми — казала Линет. — Червения рицар от Червените ливади надви всички до един и ги остави да умрат с тази позорна смърт без милост и без жал.
— Значи е дошло времето аз да се бия с него! — казал Гарет, обзет от мъка при вида на посечените мъже. И като откачил от дървото един голям рог, направен от слонска бивна, той го вдигнал към устата си.
— Почакай! — извикала лейди Линет. — Не тръби с този рог, докато не превали пладне, защото сега е още ранна сутрин, а се говори, че силата на Червения рицар нараства до пладне, през следобедните часове започва да отслабва, докато по залез слънце той е силен не повече от обикновен смъртен, макар и да е най-силният човек на света.
— О, какво говориш, прекрасна девойко! — казал сър Гарет. — Щях да бъда наистина недостоен, ако чаках да се бия с него, когато силата му е изчезнала!
И с тези думи той толкова силно надул рога, че звукът отекнал в червените стени на Опасния замъка хората тичешком започнали да напускат навесите и шатрите. А всички в замъка се надвесили от прозорците и от крепостните стени, за да видят кой има смелостта да вика на двубой Червения рицар от Червените ливади.
— Виж, сър Гарет — внезапно възкликнала Линет, — сестра ми лейди Лионес гледа от прозореца си! А ето че и Червения рицар идва!
Гарет веднага се обърнал към замъка и се поклонил ниско на красивата дама, която се била надвесила от прозореца и му махала с ръка. А междувременно Червения рицар, облечен с червени доспехи и яхнал червеникавокафяв боен кон, препускал към него.
— Престани да гледаш тази дама, тя е моя! — изревал той на Гарет. — По-добре гледай мене, защото това ще бъде последното, което ще видиш през живота си!
Тогава двамата вдигнали копия и връхлетели един върху друг като гръмотевици. Без да се двоуми, всеки нанесъл в средата на противниковия щит такъв удар, че копията станали на пух и прах, а стремената и юздите на конете им се скъсали като че били нишки, двете животни се строполили на земята и умрели от потреса, а двамата рицари останали да лежат зашеметени на червената ливада толкова дълго време, че хората започнали да си шушукат: „Счупили са си вратовете! Много як, изглежда, е бил непознатият, защото досега никой не е успявал дори да свали от седлото Червения рицар!“