Когато видял колко лошо е пострадал сър Грифлет, крал Артур много се разгневил. Веднага си сложил доспехите, дръпнал забралото на шлема си, за да не се вижда лицето му, и с копие в ръка препуснал навътре в гората, за да отмъсти на крал Пелинор.
Ала по пътя срещнал трима разбойници, които били нападнали Мерлин и изглежда, се готвели да го пребият до смърт с големите си тояги.
— Махайте се, глупаци! — извикал Артур, като насочил коня си към тях. Когато видели, че рицарят ги напада, тримата страхливци си плюли на петите.
— О, Мерлин — казал Артур, — колкото и мъдър магьосник да си, миг по-късно щеше да бъдеш мъртъв, ако не ти се бях притекъл на помощ!
— Съвсем не — отвърнал Мерлин и както винаги загадъчно се усмихнал. — Стига да исках, лесно можех да се отърва. Не аз, а ти се намираш близо до смъртта и ако бог не ти помогне, самоувереността ти ще те погуби!
Артур обаче не пожелал да се вслуша в мъдрите думи на Мерлин, а продължил устремно да препуска, докато стигнал до богато украсената шатра край кладенеца. Там го чакал крал Пелинор, яхнал едрия си боен кон.
— Рицарю! — извикал Артур. — Защо стоиш тук, защо предизвикваш на двубой и поразяваш всеки рицар, озовал се в тези места?
— Такъв навик имам — отвърнал непреклонно Пелинор. — А иска ли някой да ме накара да променя навиците си, нека се опита, ако не го е страх!
— Аз ще те накарам! — извикал Артур.
— А пък аз ще защитя навика си! — тихо отвърнал Пелинор:
Тогава те се разделили, после така устремно препуснали един срещу друг, че копията им станали на трески, когато се ударили в средата на чуждия щит. Артур се канел да изтегли меча си, но Пелинор казал:
— Остави, нека още веднъж срещнем копия!
— Щях да се съглася, ако имах още едно копие! — отвърнал Артур.
— Аз имам много! — казал му Пелинор и викнал на оръженосеца си да изнесе две копия от шатрата.
Двамата рицари отново се сблъскали и отново копията им станали на парчета, но никой от тях не паднал от коня. Срещнали се за трети път — тогава копието на Артур се счупило, а крал Пелинор нанесъл по щита му такъв силен удар, че кон и ездач се строполили на земята.
Ала Артур скочил на крака много разярен, изтеглил меча си и извикал на Пелинор да се защищава. Пелинор слязъл бързо от коня и също изтеглил меч. Тогава започнала свирепа битка — силните удари направо валяли. Мечовете се размахвали и свистели, отсичали парчета от щитове и доспехи и двамата противници си нанесли толкова много рани, че изпотъпканата трева около шатрата се обагрила с кръв. Отдъхнали за миг, после отново се втурнали един срещу друг и се сблъскали с такава сила, че мечът на Артур се счупил на две и кралят останал само с дръжката в ръка.
— Охо! — извикал Пелинор. — Сега си в моята власт. Ако искам, мога да те посека, ако искам, мога да ти подаря живота! И ще те убия тутакси, ако не коленичиш и не признаеш, че не те бива като рицар и затова те победих!
— Значи имам два изхода! — извикал Артур, вбесен от срам и ярост. — Смъртта е добре дошла, но иначе никога няма да ти се подчиня!
С тези думи той скочил напред, като се промъкнал под меча на Пелинор, сграбчил рицаря за кръста и го тръшнал на земята. Известно време се борили, но Пелинор все така имал надмощие, докато накрая не смъкнал шлема на Артур и не грабнал меча, за да му отреже главата.
Изведнъж обаче се появил Мерлин и сложил ръка на рамото на Пелинор с думите:
— Рицарю, почакай и не нанасяй този удар. Защото сториш ли го, ще погине надеждата за Логрия и заради тебе Британия ще потъне в такава развала и разруха, каквато не е сполетявала нито една друга страна!
— Кой е той? — попитал Пелинор.
— Това е крал Артур! — отвърнал Мерлин.
За миг Пелинор бил обзет от изкушението да замахне с меча, защото се боял, че ако Артур остане жив, никога няма да му прости извършеното. Но Мерлин кротко се усмихнал и сложил ръка на главата на Пелинор. Изведнъж ядът и страхът изчезнали от мислите на Пелинор, той се отпуснал спокойно, облегнал се на дървото край кладенеца с бистрата вода и дълбоко заспал.
Мерлин помогнал на тежко ранения Артур да се качи на коня и го повел навътре в гората.
— Горко ми, Мерлин, какво направи ти?! — казал Артур, защото усетил как го напускат и гордостта, и самоувереността, които без малко не станали причина за смъртта му. — Ти уби с магията си този добър рицар, а аз бих предпочел да изгубя кралството си пред това един толкова храбър и могъщ рицар да загине по такъв начин!
— Не се безпокой — отвърнал Мерлин. — Всичко става според божията воля, за прослава на Логрия. За рицаря има по-голяма вероятност да оживее, отколкото за тебе, защото твоите рани са люти, а той просто спи… Предупредих те колко умел боец е. Името му е крал Пелинор и ще дойде време, когато той ще ти бъде много полезен. А синовете му сър Тор и сър Ламорак ще бъдат сред най-храбрите твои рицари.