Един ден, когато Тристан спрял да пее и да разказва, двамата с Изолда седнали да играят шах с червени и бели фигури, изкусно изрязани от слонова кост и наредени върху украсена с дърворезба дъска от кедър. Изведнъж усетили, че са жадни. Тогава Тристан забелязал бутилката от вино, сложена в едно сандъче в голямата каюта. Изолда се засмяла и рекла:
— Донесе я Брангуейн, за да я изпие, щом морската болест престане да я мъчи. Хайде ние да я изпием сега, та когато Брангуейн оздравее, да намери само празната бутилка!
Те налели питието в златни бокали, без да знаят, че това е любовната отрова, сварена от вещата кралица Изод, без да подозират, че съдбата им зависи от тях самите и така се обричат на много щастие, но и на дълбока мъка. Все така развеселени, Тристан и Изолда вдигнали наздравица един за друг и изпили до дъно сладката течност.
Мигновено в сърцата им се пробудила силна любов, а целият свят като че потънал в мъгла, защото единствената светлина за всеки от тях сега била светлината, огряла го през очите на другия. Тъкмо пресушавали бутилката и Брангуейн влязла в каютата. Тя веднага разбрала какво се е случило. Дълги години придворната не казала на никого от тях истината, но в този миг сърцето й се свило от страх и тя хвърлила празната бутилка далече в морето, като оплаквала ориста си да тръгне на това пътуване и проклинала питието, което щяло да причини смъртта на Тристан и Изолда.
Чудесно било пътешествието през обляното в слънце море. Никога след това небесното светило не е било толкова ярко. Скоро Тристан и Изолда заговорили за своята голяма любов и изпитали щастие в тези кратки часове на младостта си — повече щастие, отколкото които и да е други влюбени, откак свят светува. Корабът се носел по синьото море, а те съвсем забравили бедата, която ги очаквала в Корнуол, забравили съперничеството между любовта и честта и помнели само, че пролетта е кратка и че ведрите лъчи на любовта греят върху им като върху един човек.
Твърде скоро величественият кораб доплавал до тъмните скали на Тинтагел и там Изолда се оженила за корнуолския крал Марк, защото честта изисквала това от нея, а заради същата тази чест Тристан трябвало да се откаже от любовта си и да остави зад гърба си дните на младостта. Нещо повече, ако той бил избягал с Изолда, между Корнуол и Ирландия щяла да избухне такава война, която можела да завърши само със смъртта на много хора и с дълбока скръб за двете кралства.
Малко остана за разказване. Тристан Лионски извършил толкова много подвизи, че славата му се разнесла по целия свят. Ала той завинаги бил обикнал Изолда, кралицата на Корнуол, а тя обичала него и мразела Марк.
Една пролет любовта възтържествувала над честта и съпругата на Марк се срещнала с Тристан в раззеленената гора. Била тръгнала на лов със своята придворна дама Брангуейн, а Марк, който не подозирал нищо, сложил племенника си Тристан начело на ловците и свитата. Твърде скоро обаче ловът бил забравен и двамата влюбени се уединили край бистроструен поток, където белите маргаритки като покапали сълзи оросявали зелената трева.
Те продължили да се виждат и се срещали много пъти. Любовта им била изместена от страх, изгубила блясъка си и помръкнала — така става, когато една любов е престъпна и потайна. Ала все пак не укорявайте твърде много Тристан и Изолда, защото през цялото това време те са били омагьосани… Те поне имат достатъчно оправдание, за разлика от други, които нарушават клетвата си.
Не след дълго благородниците, които продължавали да мразят Тристан, започнали да се досещат за тази любов и подхвърлили за подозренията си на крал Марк. Кралят дълго не желаел да повярва, защото много обичал както съпругата си, така и своя племенник, и им имал доверие. Един ден обаче завистливият рицар Марджодо завел Марк, за да види Тристан и Изолда седнали под едно дърво до ромолящия поток. След това вече нямало място за съмнение.
Крал Марк свикал съветниците си и поискал да издадат смъртна присъда на Тристан. Ала макар че го мразели, благородниците и рицарите не допуснали това, защото Тристан бил най-силният сред тях и единствено той можел да спаси Корнуол в случай на беда. Нещо повече, простолюдието го обичало и ако го осъдели на смърт, можела да избухне гражданска война.
Затова крал Марк изпратил Тристан в изгнание далече от Корнуол и Лионес, толкова далече, че едва ли някога отново би му се отдала възможност да се среща с Прекрасната Изолда. И сега той се скита из британските земи в търсене на утехата, която не може да намери, обикаля в одежди на менестрел и пее, непрекъснато пее за своята любов.