5.
ГЕРАЙНТ И ЕНИДА
Макар че крал Артур винаги посрещал тържествения празник Петдесетница в Камелот, в чиято главна зала се намирала голямата Кръгла маса, той често събирал двора и в други празнични дни на други места, където идвали толкова от рицарите му, колкото се намирали в околността. Понякога се срещали в Кардиф, друг път в Колчестър или Карлайл, по веднъж били в Честър и в Кардиган, но най-често това ставало в Карлиън, в Южен Уелс — в замъка, от който Артур за пръв път излязъл като признат господар на кралство Логрия.
Крал Артур вече не чакал да научи за някой рицарски подвиг преди всяко празненство, но въпреки това винаги се радвал, когато се случело нещо. Затова бил особено щастлив, когато на едно Великденско празненство в Карлиън в залата изведнъж влязъл висок красив младеж, облечен в зелени и бели дрехи и препасал голям меч със златна дръжка.
— Моите почитания, благородни крал Артур! — казал младежът и се поклонил ниско на краля.
— Добре дошъл, любезни момко — отвърнал крал Артур. — За някой подвиг ли идваш да ни разкажеш? Струва ми се, че не за пръв път те виждам, макар че не зная името ти.
— Аз съм Герайнт, синът на Урбин — бил отговорът. — Живея недалеч оттук, в Дийнския лес. Днес вървях по една зашумена поляна и видях необикновен и чуден елен: бял като сняг, с рога от чисто злато. Стъпваше леко по тревата и шумата сам, без стадо, което е необичайно в гората. Намерих кралските ловци и ги помолих да проследят накъде отива, а аз побързах да дойда тук.
— Добре си постъпил, момко! — казал Артур. — Утре ще станем на ранина и заедно с повечето рицари ще отидем на лов за този елен.
— Нека ви последвам, за да наблюдавам лова — помолила кралица Гуиневир. — Младият оръженосец Герайнт ще ме придружава.
— Така да бъде — съгласил се крал Артур. — А който и да убие елена, Герайнт ще получи главата му, но при едно условие: да я подари на дамата на своето сърце.
— Уви, аз нямам дама — въздъхнал Герайнт.
— Тогава ние ще ти намерим — засмяла се Гуиневир. И така въпросът бил уреден.
На сутринта крал Артур, Гавейн, Кей и много други рицари станали рано и отишли в леса да търсят белия елен. Гуиневир ги последвала по-късно, придружена само от една прислужница и от Герайнт, който яздел все в същите дрехи — бяла риза и зелено наметало, без доспехи, препасал само меча със златна дръжка.
Скоро стигнали гората и чули, че някъде далече надуват рогове, но не успели да определят в каква посока се води ловът. И както стояли и чакали в зеления гъсталак, видели неголяма конница, която се носела по пътя. Най-отпред на игрив кон препускало едно уродливо джудже със страшен камшик от кожени ремъци в ръка, след него идела величествена дама на красив бял кон, с дрехи от златен брокат, а подире й на едър черен боен кон яздел рицар с лъскави доспехи — човек великан върху чудовищно голям кон.
— Герайнт, знаеш ли как се казва този рицар? — попитала Гуиневир.
— Не го познавам — отвърнал Герайнт, — пък и не мога да видя лицето му, защото си е спуснал забралото.
— Иди и научи името му — наредила Гуиневир на прислужницата си, която веднага препуснала към джуджето, за да попита как се казва рицарят.
— Няма да ти кажа! — сопнало се джуджето.
— Щом се държиш толкова грубо, ще попитам направо рицаря — рекла прислужницата.
— Кълна се, че няма да го сториш! — заканило се джуджето.
— Защо пък не? — учудила се девойката.
— Защото не си достойна да разговаряш с човек като господаря ми! — отвърнало джуджето.
Прислужницата обаче въпреки това обърнала коня си и тъкмо щяла да препусне към рицаря, когато джуджето я плеснало с камшика толкова жестоко, че по лицето й потекла кръв.
Девойката горчиво заплакала, върнала се при кралица Гуиневир и разказала какво се било случило.
— Това джудже е един подъл дебелак! — извикал Герайнт. — Ще отида сам да говоря с него!
— Върви! — съгласила се Гуиневир.
— Кой е онзи рицар? — попитал Герайнт джуджето.
— Няма да ти кажа! — сопнало се джуджето.
— Щом си такъв грубиянин, ще попитам направо рицаря! — рекъл Герайнт.
— Кълна се, че това няма да стане! — извикало джуджето.
— Защо не? — попитал Герайнт.
— Защото не си достоен да говориш с човек като господаря ми! — отвърнало джуджето.
— Говорил съм и с по-знатни от него! — разсърдил се Герайнт, обърнал коня си и тъкмо се канел да препусне към рицаря, когато джуджето го плеснало с камшика си толкова жестоко, че по лицето му започнала да се стича кръв и изцапала бялата му риза.