Герайнт тутакси посегнал към златната дръжка на меча си, но си помислил: „Никакво отмъщение няма да е, ако посека джуджето, а аз самият бъда насечен от рицаря, както съм без доспехи!“ Затова се върнал при кралица Гуиневир и разказал какво се било случило.
— Ще тръгна подире им — предложил той, — а когато стигна до място, където мога да взема назаем доспехи, копие и щит, ще извикам на двубой този горделив рицар.
— Върви тогава — рекла кралица Гуиневир, — а пък ако докажеш, че си достоен, ще станеш един от рицарите на Кръглата маса.
— Скоро ще чуете за мене! — казал Герайнт и потеглил.
Цял ден Герайнт следвал рицаря, дамата и джуджето — прекосил гората в края й, спускал се към дълбоки клисури и се изкачвал по хълмовете на Южен Уелс. Привечер стигнал в непознат град, насред който се извисявал замък. Както Герайнт яздел по стръмната улица към замъка, на портите започнали да излизат хора и ниско да му се кланят. Царяла суетня, дрънкало оръжие, насам-натам ходели воини и рицари. Ала когато Герайнт бавно прекосил града и видял рицаря, своя враг, да влиза в мрачния замък, вече никой не му се усмихвал приятелски.
Сенките се удължили и се сгъстили, когато Герайнт отново стигнал до края на гората и съзрял сред дърветата развалините на величествена господарска къща — укрепена почти като замък, с ров и високи кули, дебели стени и тесни прозорци. Ровът обаче бил обрасъл с бурени, кулите били попукани и порутени, а витите им стълби не водели до никъде. Често вместо стени имало купища отломъци, а само в една от стаите светело.
На каменните перила на мост, издигнат над рова, седял старец в дрипави одежди, които някога явно били изискани. Той любезно поздравил Герайнт и го попитал:
— Момко, накъде яздиш толкова замислен, с наведена глава?
— Угрижен съм, защото не зная къде да пренощувам. Не познавам тези земи, а всички ме гледаха враждебно — отвърнал Герайнт.
— Ела с мене — поканил го старецът. — Ще те приема добре, според възможностите си. Някога можеше да живееш разкошно в моите покои, но оттогава насам ме сполетяха много беди и мъки.
Герайнт минал по моста и влязъл в порутената господарска къща, вързал коня си в яхъра, над който нямало покрив, и последвал стопанина по каменното стълбище до една хубава стая, в която горял огън и на трапезата била сложена скромна вечеря. Край огъня на дъбов стол с дърворезба и висока облегалка седяла престаряла дама, а на столче до нея — най-прекрасната девойка, която Герайнт бил виждал.
— Сигурно не винаги сте живели в тази порутена къща, където няма кой да се грижи за вас — казал Герайнт на домакина, когато седнали да вечерят.
— О, не, млади момко, едно време беше далеч по-иначе — казал старецът. — Аз съм Ликонал, по право херцог на този град и на обширните земи наоколо. Но поради високомерие не позволих на Идрис, моя племенник, да получи титлата херцог върху владенията, които управлявах до неговото пълнолетие. Всичко свърши, когато той взе и моите, и своите земи, изгони ме от замъка, така че аз, жена ми и дъщеря ми Енида, тогава още дете, бяхме принудени да живеем в единственото място, което ни оставаше — тази стара къща, която дълго време беше дом само на врани и чавки.
— Значи този, който днес влезе в града, приветствуван от всички, е бил херцог Идрис? — попитал Герайнт. — Много ми се иска да кръстосаме копия, защото той е надменен и груб рицар; джуджето му удари с камшика си прислужницата на кралица Гуиневир, а и мене плесна през лицето. Нямах обаче нито доспехи, нито ризница, защото още не съм рицар, и затова не можах да изляза насреща на херцог Идрис. Ето защо го последвах, исках да науча къде живее и да видя дали някой няма да ми услужи с въоръжение.
— Ще го сторя с голямо удоволствие! — извикал херцог Ликонал. — Още утре можеш да извикаш Идрис на двубой, защото точно утре той устройва годишния си турнир и възнамерява да отнесе наградата, Ястреба врабчар.
— Разкажи ми за Ястреба врабчар — помолил Герайнт стареца. — Не ми е известен този обичай.
— Изкован е целият от чисто сребро — отвърнал Ликонал — и всяка година пристигат рицари с дамите си, за да се състезават за него. Този, който го спечели три години поред, получава рицарското име Ястреба врабчар. Така ще се нарича от утре херцог Идрис, ако го спечели и този път. Той ще подари Ястреба врабчар на своята дама и ще я нарекат най-красивата дама на света.
— Утре аз ще се бия с него за Ястреба врабчар — тихо казал Герайнт.
— Може и да не те приемат в турнира, ако дамата на сърцето ти не язди заедно с тебе и ти не заявиш, че няма по-красива от нея на света.