— Ти всъщност не си достоен да бъдеш посветен в рицарство — извикала тя, — защото от страх отказваш да дойдеш в Карлиън! Не ми се вярва много, че си тръгнал да вършиш подвизи. И ако сега си отидеш, бъди сигурен, че в двора на крал Артур ще потърся някой по-смел и по-благороден от тебе, за да ми стане стопанин!
Пребледнял като платно от гняв и почуда, Герайнт казал:
— Лейди, ти ме обиди твърде жестоко. Честта не ми позволява сега да тръгна с вас за Карлиън, но ако нямаш нищо против, ти можеш да яздиш по пътя пред мене и тогава ще видиш всичко, което ще се случи. Препускай напред и не се обръщай. Внимавай също така да не ми продумаш нито веднъж, каквото и да става!
— Така и ще направя — рекла Енида, която вече съжалявала, че е говорила така прибързано и грубо. Взела си довиждане с баща си, обърнала коня и препуснала към дълбоките планински клисури. А Герайнт, мълчалив и сърдит, яздел подире й.
Не след дълго, когато стигнали до стръмна пътека, която водела към гората, ги пресрещнали трима въоръжени разбойници и единият от тях казал на останалите:
— Кълна се, че плячката си я бива! Ще пленим дамата и двата коня. Онзи рицар, дето така замислено е навел глава, изобщо няма да се съпротивлява!
Тогава Енида обърнала коня и бързо препуснала към Герайнт. „Ще го предупредя — рекла си тя, — макар че той ме помоли да не разговарям с него!“
Герайнт обаче само казал:
— Може би твоето желание е да видиш как загивам от ръцете на тези мъже, само че това няма да стане. Ето защо ти заповядвам да мълчиш!
Той вдигнал копието и внезапно препуснал към първия разбойник, като го улучил в гърлото и го проснал мъртъв на земята. Втория пронизал през щита и доспехите, а третия настигнал и убил изотзад, докато онзи се спасявал с бягство.
Тогава Герайнт свалил доспехите на разбойниците, вързал ги за конете им и рекъл на Енида:
— Препусни отново нататък, като караш пред себе си тези три коня. Но не ми казвай нито дума, освен ако аз пръв не те заговоря.
Те продължили да яздят през гъстия лес и насред пътя срещу им излезли още шестима въоръжени разбойници.
— Плячката си я бива наистина! — извикали те. — Ще пленим тази дама и петте коня, а онзи рицар, дето така замислено е навел глава, изобщо няма да се съпротивлява!
„Само този път ще го предупредя — рекла си Енида, — макар че ме помоли да не разговарям с него.“
— Не ти ли заповядах да си мълчиш? — казал Герайнт. — Колкото и да ти се иска да ме видиш убит от ръцете на тези мъже, не ме е страх от тях!
Той вдигнал копието си и го забил поред във всеки от шестимата разбойници така, както с карфица се пробожда пеперуда. После им свалил доспехите, вързал ги към всеки кон и казал на Енида:
— Препусни отново нататък, като караш пред себе си деветте коня. Но не ми казвай нито дума, освен ако аз пръв не те заговоря!
Те продължили да яздят през леса и стигнали до голяма пустинна долина, в която имало само голи канари. Там Енида забелязала деветима въоръжени разбойници, които идели към нея. Главатарят им извикал:
— Кълна се, че плячката си я бива! Съвсем лесно ще успеем да пленим тези коне и доспехите, както и дамата, защото онзи рицар, дето така замислено е навел глава, изобщо няма да се съпротивлява!
„Този път Герайнт положително ще загине, ако не го предупредя!“ — помислила си Енида.
Герайнт обаче казал както преди:
— Не ме е страх от тези мъже, въпреки че може би желаеш да умра от техните ръце. И още нещо, струва ми се, че те помолих да мълчиш!
След това той вдигнал копието си и препуснал в галоп към разбойниците, като пронизал главатаря им през щита и доспехите, така че той паднал мъртъв. Тогава Герайнт обърнал коня си и нападнал разбойническата шайка в тил, като минал през тях и повалил втори разбойник мъртъв на земята. Така препускал напред-назад, докато всички паднали мъртви. След това Герайнт вързал доспехите на всеки към коня му и казал на Енида:
— Препусни още по-надалече, като караш пред себе си осемнадесетте коня. Но не ми казвай нито дума, освен ако аз пръв не те заговоря!
Не след дълго паднала нощта и те стигнали до някакъв замък в началото на една долина, където Герайнт помолил да ги подслонят.
— Добре сте ми дошли, ти и твоята прекрасна дама. Положително не се е раждала по-красива девойка от нея! — казал господарят на замъка, който се наричал Орингъл Лиморски.
След богатото угощение Герайнт тъжно седнал настрани, защото сърцето още го боляло от жестоките и необмислени думи на Енида. И тя седяла сама, като се чудела дали би могла да си възвърне любовта на Герайнт, защото много се бояла, че я е изгубила завинаги поради глупостта си. Както си седяла, дошъл Орингъл и седнал до нея.