6.
СЪР ГАВЕЙН И ЛЕЙДИ РАГНЕЛ
Едно от най-странните приключения, станали по времето на крал Артур, започнало на една Коледа, когато много от неговите рицари се били събрали на празненство в Карлайлския замък. Неотдавна крал Артур и рицарите му били водили тежка битка против саксите далече в североизточна Шотландия и ги прогонили напълно от британския остров. Изглеждало, като че най-после страната твърдо била превърната в мечтаното кралство Логрия.
Войските отново потеглили на юг. Крал Артур с избрани другари измежду най-достойните рицари се придвижвал малко по-бавно, затова по Коледа те едва били прекосили Шотландия.
Стигнали до Карлайл, а там било подготвено голямо празненство. Пирът току-що бил започнал, когато в залата влязла красива девойка, която плачела и кършела ръце.
— Кралю! — извикала тя. — Кралю господарю! Умолявам те да изпълниш желанието ми! Моят съпруг, храбър рицар, беше надвит и взет в плен от коварния владетел на Хюинския замък. Този замък е едно ужасно място, мрачно се извисява върху една черна канара, надвиснала над дълбокото езеро Тарн Уотлин. Там страшният господар на замъка Причаква непредпазливите пътници, отвлича ги в укреплението, ограбва ги, държи ги, докато получи откуп, или ги хвърля от крепостните стени в дълбоките води на езерото. Вчера, когато аз и моят стопанин бяхме навлезли навътре в Ингълудския лес, страшният Тарн-Уотлински рицар изведнъж ни нападна, събори съпруга ми от коня, върза го и го отвлече, след като се отнесе жестоко с мене. Погледнете какви белези остави тежкият камшик върху лицето ми! Когато Тарн-Уотлинският рицар си тръгна, аз извиках подире му, че много скоро добрият крал Артур ще дойде и ще отмъсти за стореното ми зло. Ала той само злорадо се изсмя и викна в отговор: „Кажи на оня страхлив рицар, че когато поиска, може да ме намери в Тарн Уотлин, макар добре да зная, че никога няма да посмее да излезе насреща ми!“ Затова побързах да дойда тук, най-благородни кралю Артур, защото ако на света има мъж, който би дръзнал да му излезе насреща, това си ти!
— Кълна се в рицарската си чест — извикал крал Артур, — че самият аз ще се заема с това дело! Отдавна не съм тръгвал без другари да търся приключения, но Тарн-Уотлинският рицар ще бъде повален не от нечие друго, а от моето копие!
— По-добре да отида аз, господарю — казал Гавейн. — Може зло да сполети човека, който попадне в омагьосания замък Уотлин… а без тебе кралство Логрия не би успяло да оцелее.
— Благодаря ти, добри ми племеннико, за твоята обич — тихо казал крал Артур, защото от всички свои рицари най-много обичал Гавейн. — Този път обаче няма да се поддам на уговорките и сам ще извърша делото. Донесете меча ми Екскалибур и копието ми Рон, а на оръженосците ми наредете да ми оседлаят коня колкото се може по-бързо!
След което, макар че Гавейн, Ланселот, Герайнт и Гарет се опитали да го убедят да позволи на някой от тях да се заеме с този подвиг (дори Кей като храбрец настоял да тръгне не друг, а той), крал Артур потеглил от Карлайл заедно с девойката и скоро изчезнал от погледите в тъмния Ингълудски лес.
Двамата дълго препускали, докато тъкмо по залез, когато слънцето започнало да слиза надолу към високите хълмове и планини на Къмбърланд, те излезли от гората и стигнали до брега на тъмно езеро с черни сурови скали и стръмни сипеи, които го заобикаляли отвсякъде. Там съзрели мрачен, страховит замък, разположен на остров недалече от брега.
— Това е Тарн Уотлин! — казала девойката. — Погледни! Ето го и самия гнусен рицар!
Крал Артур погледнал натам, накъдето сочела тя, и видял как подвижният мост бавно се спуснал, докато опрял о една скала, до която стигал пътят на брега. Яхнал едър кон, на входа на замъка стоял най-ужасният наглед мъж, когото крал Артур бил виждал някога. Човекът бил толкова огромен, че с дългите си ръце и голямата си глава изглеждал едва ли не великан.
— Охо! — прогърмял гласът на Тарн-Уотлинския рицар. — Не е ли това Артур, нищожният властелин на нещастната Логрия? Отдавна ми се иска да се срещнем, добре дошъл в замъка Тарн Уотлин! Аз съм Громър Сомър Джур и съм готов да се боря с тебе, малодушни кралю!
Думите му така разгневили Артур, че нищо повече не му трябвало — той не се и замислил колко необикновени случки имало през този ден, нито забелязал злорадата усмивка, която внезапно се появила на устните на девойката. Вдигнал копие — здравото копие, на което никой не можел да устои — и препуснал с все сила към рицаря. Профучал по пътя, прескочил от скалната издатина на подвижния мост и… изведнъж конят му се заковал на място, изцвилил уплашено, ръцете на крал Артур се отпуснали безжизнено и го връхлетял такъв голям страх, че можел да бъде само свръхестествен.