Тогава рицарите като един се изправили и всеки извикал: „Нека аз извърша този подвиг!“
— Не съм съгласен — казал крал Артур, като ги подканил да седнат по местата си. — Онзи червен самохвалко не заслужава да загине от ръцете на рицар. Нека някой прост оръженосец го последва и го надвие. Някой, който иска да бъде посветен в рицарство. Който се завърне в моя двор с доспехите на Червения рицар и златния ми бокал, незабавно ще стане член на дружината ми!
Тогава Персивал напуснал мястото си до входа и се втурнал напред. Застанал в средата, както си бил облечен в кожи на диви козли, стиснал в ръка дългото си копие.
— Кралю! — извикал той. — Ще ти донеса бокала! Имам нужда само от доспехи, ала онази златна ризница ще ми свърши добра работа!
— Виж ти! — ядосал се Кей. — Какво би могъл да направи тоя нещастен козар с един толкова внушителен рицар?!
— Кой си ти, добри ми сър? — попитал крал Артур младежа, защото се държал любезно с всички хора.
— Казвам се Персивал — бил отговорът. — Не зная кой е баща ми, защото никога не съм го виждал, а и майка ми не ми е говорила за него. Но тя ме отгледа в Уелския лес, а сега дойдох тук, за да те помоля да ме посветиш в рицарство!
— Да те посвети в рицарство, как не! — изсмял се Кей. — Върви да си пасеш овцете в планината, преди онзи овен със златните доспехи да те накара да побегнеш от страх!
— Ще станеш рицар — казал крал Артур, — ако донесеш бокала ми и се завърнеш, облечен в доспехите на разбойника, който го открадна. И така, този подвиг ще извършиш ти. Върви по пътя си и не се отклонявай!
— Нямам кон — казал Персивал.
— На вратата ще те чака кон, оседлан за тебе — обяснил му крал Артур. — А сега набързо хапни и потегляй… Ала ще ти трябват доспехи и оръжие…
— Копие си имам — прекъснал го Персивал. — А с доспехите ще почакам, докато мога да облека оная златна ризница, която всички видяхте неотдавна!
Щом се нахранил, Персивал станал, за да върви, но когато прекосявал залата, пред него се изправила една девойка и извикала:
— Дано Небесния крал те благослови, Персивал, тебе, най-достойния измежду рицарите!
— Млъквай, глупава вещице — сърдито се сопнал Кей и ударил плесница на девойката.
— Пази се от мене, когато се върна със златните доспехи! — казал Персивал, като изгледал презрително Кей. — По такъв начин ще отмъстя за този удар, който не подобава на един рицар, че ще ти бъде трудно да го забравиш!
След което бързо излязъл от залата, метнал се на коня, който го чакал, и препуснал към гората.
Персивал препускал много по-стремглаво от Червения рицар, така че го настигнал още преди залез слънце. Рицарят яздел бавно нагоре по планинската пътека към една самотна сива кула, която се откроявала, заобиколена от бледорозовите облаци.
— Обърни се, крадецо! — извикал му Персивал, щом го доближил достатъчно. — Обърни се и се защищавай!
Недалеч зад Персивал трима от рицарите на крал Артур дръпнали юздите на конете си, за да спрат и да наблюдават. Те били Гавейн, Ивейн и Гарет. Вървели по петите му още от Карлиън, за да видят какво ще се случи. Персивал обаче дори и в този миг не ги забелязал.
— Виж ти! — извикал Червения рицар, като обърнал жребеца си. — Що за нахален хлапак си ти?! Защо ме караш да спирам?
— Идвам от името на крал Артур — отвърнал Персивал. — Върни ми златния бокал, който открадна днес от пиршеството! И още, трябва да се явиш в двора и да положиш клетва, но преди това ще се признаеш за победен и ще ми дадеш хубавите доспехи, с които толкова се перчиш!
— А ако не го сторя? — попитал Червения рицар и гласът му бил тих, но очите му искрели от ярост като светкавици в тихо небе преди да се разрази силна буря.
— Тогава ще те убия и ще си осигуря бокала и доспехите! — извикал Персивал.
— Нахално сукалче! — чул се гласът на Червения рицар, като че тътнела гръмотевица. — Ти си търсиш смъртта, тогава получи си я!
Казал това, вдигнал копието и се спуснал надолу по склона като мощна лавина, сякаш очаквал да набучи врага си на острието, както карфицата пробожда пеперуда. Персивал обаче внезапно скочил от коня си, така че копието минало над главата му, без да го засегне. Младежът се изправил насред пътеката и започнал да се подиграва на рицаря:
— Ама че си страхливец! — присмял му се той. — Отначало се опитваш да намушкаш невъоръжен човек, а после бягаш надолу по склона!
Като сипел страхотни ругатни, Червения рицар отново обърнал коня си, пришпорил го нагоре по пътеката и връхлетял върху Персивал, като се целел с копието в главата му. Този път обаче Персивал също замахнал с копието си и внезапно го метнал — толкова внезапно, че то прелетяло като слънчев лъч над щита на Червения рицар и го улучило в гърлото, точно където свършвала ризницата. Противникът на Персивал се претърколил назад, паднал от коня и останал да лежи мъртъв на земята.