Выбрать главу

Ликуващ, младежът коленичил до поваления враг и измъкнал златния бокал на крал Артур от торбичката, вързана на кръста му. Ала когато се опитал да свали златните доспехи от убития, претърпял неуспех, защото не знаел как са свързани различните им части, та доспехите да изглеждат едно цяло.

След като доста време напразно се мъчил да изтегли тялото на Червения рицар през отвора в бронята около врата, най-после Персивал опитал друго. Набързо струпал купчина сухи дърва и тъкмо усилено удрял острието на копието си о кремък, намерен на пътя, когато чул чаткането на копита и като вдигнал глава, видял един старец на кон. Доспехите му били тъмни на цвят, шлемът бил вързан за лъка на седлото, а сивата му коса се спускала до раменете.

— Привет, момко! — казал старият рицар и приятелски се усмихнал на Персивал. — Какво правиш с този мъртъв крадец, когото уби толкова храбро?

— За разлика от дървото, желязото не гори — отвърнал Персивал с думите на една горска мъдрост, която знаел от майка си. — Искам да смъкна доспехите от този човек и да ги облека!

Старият рицар се усмихнал още по-широко, но въпреки това слязъл от коня и показал на Персивал как да разкопчае доспехите и да ги свали парче по парче.

— Казвам се Гонеманс — казал старият рицар след малко — и живея недалеч оттук в една прастара господарска къща. Ела с мене, момко! Ще те науча на всичко, което трябва да знаеш, преди да станеш достоен рицар, защото подвиг като този не е достатъчен, за да се радваш на заслужена слава.

И така Персивал тръгнал с Гонеманс и останал цяло лято в къщата му, където се научил да се бие с меч и копие, да си слага доспехите и да се държи на седлото като истински рицар. Научил също какво представлява достойното рицарско братство, което изисква много повече благородство, отколкото просто да извършваш храбри подвизи. Научил какво е добро и какво — зло, както и че дълг на рицаря е винаги да защищава слабите и да наказва жестокостта и коварството.

Дошло време сърдечно да се сбогува с Гонеманс и отново да тръгне на път, облечен в лъскави доспехи, с дълго бойно копие в ръка. Било в края на есента. Персивал яздел между стволовете в затънтени лесове, а златисточервеният листак блестял като доспехите му, които сякаш били част от премяната на дървесата и на орловата папрат наоколо.

Дни наред яздил Персивал в търсене на приключения и често, както си вървял, погледът му неволно падал върху пръстена с рубин и младежът все повече и повече си мислел за прекрасната девойка, която видял заспала в шатрата.

Най-подир в една мрачна, навъсена вечер, когато облаците заплашително се надвесили над главата му, както вървял по лъкатушещия път между големи голи канари, през унили и безлюдни места, Персивал съзрял пред себе си тъмните очертания на замък.

Крепостните стени били порутени и съборени, кулите били пропукани от горе до долу като от гръмотевици, но при все това камъните, пък дори и настилката под зиналата порта, не били обрасли с бурени, а в средата на цялата разруха се извисявала главната кула, здрава и непокътната.

Персивал минал под острите зъби на подвижната решетеста преграда, а копитата на коня му глухо чаткали по камъка. Вървял под тъмни сводове и през празни вътрешни дворове, докато стигнал до входа на голяма зала. Видял, че там е запалена светлина и като вързал юздите на коня за една халка в стената, изкачил се по стъпалата до просторна зала с черни греди по високия таван. Не се виждала жива душа, но в голямото огнище весело пламтял огън, ярко светели факли, затъкнати в халки по стените, а на една издигната част от пода била сложена трапеза. С бавни крачки Персивал тръгнал през залата, после спрял и се огледал. Недалеч от огнището забелязал масичка, на която били наредени големи шахматни фигури от слонова кост, а към едната страна бил придърпан стол, сякаш предстояла игра. Както стоял и се чудел какво ли означава всичко това, Персивал седнал на стола и след малко неволно протегнал ръка и преместил една бяла пионка два квадрата напред по дъската. Мигом една червена пионка сама се придвижила насреща. Персивал веднага застанал нащрек, но било все така тихо и се чувало само собственото му дишане. Тогава преместил друга фигура и тутакси се придвижила още една червена фигура. Персивал отново направил ход, сякаш играел, и виж ти! Червените фигури се местели в отговор така изкусно, че след няколко минути Персивал бил победен с мат.