— Добре дошли в моя двор! — приветствувал ги крал Артур.
Тогава отшелникът Насиен повел Галахад през залата право към Пагубното място между Ланселот и Персивал и отмахнал копринената кърпа. Веднага всички видели, че надписът от сутринта е изчезнал, но се е появил нов надпис: „Това е мястото на светия принц сър Галахад.“
— Сър, става ясно, че мястото е твое — казал Насиен.
Тогава Галахад седнал на Пагубното място и му отговорил:
— А сега, уважаеми сър, можеш да си вървиш, защото поръките ти са изпълнени. Ала знай, че аз отново ще дойда в Карбонек, и то не след дълго.
И така отшелникът Насиен напуснал пиршеството, а всички рицари на Кръглата маса много се зачудили как така Галахад седи на мястото и остава здрав и читав. Ланселот обаче хвърлил поглед към сина си и гордо се усмихнал.
— Кълна се в живота си, че този млад рицар ще извърши велики дела! — възкликнал Борс де Ганис.
Когато обедът приключил, крал Артур повел Галахад към реката и му показал меча върху плаващия камък.
— Това е най-изумителното чудо, което съм виждал — казал кралят. — Двама от най-големите рицари на света се опитаха да изтеглят меча, но не успяха.
— Сър, няма нищо странно — казал Галахад, — защото този подвиг принадлежи не на тях, а на мене. Ето, аз имам ножница, но нямам меч. Нося я, защото знаех, че този меч ще ме очаква.
И с тези думи Галахад протегнал ръка, без усилие измъкнал меча от камъка, пъхнал го в ножницата си и рекъл:
— Ето че вече притежавам меча, който нанесе Печалния удар. Някога го е препасвал сър Балин и с него е убил брат си Балан. Ала Мерлин забил меча в камъка, за да бъде изтеглен в уречения час и да блести в моята десница.
След това на моравата край реката довели коне, донесли оръжие и бил проведен рицарски турнир.
— Достойни сър — обърнал се крал Артур към Галахад, — а сега ми позволи да ти връча щит.
— Не бих могъл, защото ще дойде времето, когато ще ми бъде изпратен щит — отговорил Галахад.
След което взел копие и се състезавал с всички участници, като яздел така умело и удрял с такова настървение, че макар да нямал щит, никой не можал да му устои — нито Тристан, нито дори Гарет. Не премерил сили само с Ланселот, Гавейн, Персивал и Борс.
Същата вечер, когато крал Артур и рицарите му препускали към замъка, за да се приберат, към тях се приближила девойка на бял кон. Тя поздравила краля и попитала дали сър Ланселот е с него. Отговорил й самият рицар:
— Тук съм, прекрасна девойко!
Тогава тя горчиво се разплакала и казала:
— О, сър Ланселот, ти не подозираш каква голяма промяна е станала с тебе днес!
— Какво значат думите ти, девойко? — учудил се той.
— Сър, говоря истината — продължавала жално да плаче девойката. — Днес сутринта ти беше най-големият рицар на света. Ала в кралство Логрия вече се появи по-славен рицар от тебе. Той изтегли меча от камъка, както бе предсказал Мерлин.
— Винаги съм знаел, че не съм най-достойният — отвърнал Ланселот.
— И все пак ти си най-достойният измежду простосмъртните! — извикала девойката. — Ала сега тук има по-достоен от тебе. Ах, кралю — обърнала се тя към Артур, — не е имало крал в Британия, който да се е радвал на по-голяма слава от славата, която ще получиш днес! А ти, Ланселот, плачи! Плачи за това, което си изгубил!
Като извикала тези думи, девойката си тръгнала и изчезнала в сгъстяващия се мрак.
Притихнали, рицарите се прибрали в голямата зала и насядали около Кръглата маса. Тогава крал Артур се огледал, видял, че всички места са заети, и си спомнил какво му бил казал магьосникът Мерлин.
— Я гледайте, та около тази маса се е събрала най-достойната дружина, която би могла да съществува! — възкликнал крал Артур. Това е най-върховният час за святото ни кралство Логрия, часът на неговата слава!
Още не бил изрекъл тези думи, когато задухал силен вятър и замъкът се разтърсил от мощен гръм, после изведнъж един слънчев лъч си пробил път през мрачината и прекосил залата от край до край. Бил седем пъти по-ярък от слънчевите лъчи и в най-ведрото лято и всички се усетили осенени от благодат. Рицарите се спогледали и на всички се сторило, че изглеждат по-красиви от преди. Така седели, слисани и онемели, около Кръглата маса.
В залата се появил Свещеният Граал, покрит с кърпа от златоткан брокат. Бил изпълнен с толкова великолепна светлина, че никой не можел да гледа право в него. Не видели и кой го носел, защото бокалът сякаш се плъзгал по слънчевия лъч и изпълвал сърцата с радост и утеха. После Граалът изведнъж изчезнал — никой не разбрал как, ала слънчевият лъч също помръкнал и рицарите стояли безмълвни, с чувство на безмерно успокоение. Само Мордред скрил лице в ръцете си и горещи сълзи на срам потекли между пръстите му.