Накрая се спуснали по един склон и стигнали до пълноводна река, която яростно се блъскала о бреговете си. Изглеждало, като че ще скочат право в средата на този водовъртеж. Персивал подръпнал юздите, но конят нито спрял, нито се обърнал. Стигнали до самия край на брега и Персивал видял мътните разпенени води, които бучали под него. Тогава се сепнал, а в същия миг конят изведнъж се изправил на задни крака, сърдито изцвилил, съборил ездача от гърба си, след което сред ужасни зловещи звуци се хвърлил в реката и изчезнал от погледа, само водата просъскала, като че гасяла огън.
Персивал разбрал, че е яздил зъл дух, който е искал да му напакости. Цяла нощ стоял замислен, а на сутринта видял друго необикновено нещо. До реката слязъл голям лъв и когато се навел, за да пие вода, изведнъж от една надвиснала скала се появил отвратителен змей и се увил около тялото и врата на лъва, като се мъчел да го удуши. Между двамата започнала страшна битка и изглеждало, че змеят скоро ще се справи с лъва. След малко лъвът надал рев, сякаш молел за помощ, и Персивал изтеглил меча си, спуснал се към змея и не след дълго хвърлил отрязаната му глава в мътните води на реката.
Тогава Персивал се обърнал да види дали лъвът няма да го нападне, но наместо това звярът се приближил, отъркал главата си о него и взел да му се умилква като някоя голяма котка. Персивал свалил щита си, за да си отдъхне след битката, а лъвът стоял и го пазел.
„Колкото свиреп и могъщ да е лъвът — помислил си Персивал, — той беше изненадан от змея и нямаше да му надвие, затова се обърна към мене за помощ… В такова положение бях и аз, когато злият дух ме изкуши, и макар да съм силен, щях окаяно да загина, ако не се бях осъзнал…“
След тази случка Персивал дълго се скитал през диви и пустинни места, съпровождан от лъва, който денонощно го пазел от заплахите, дебнещи пътника. Най-подир рицарят стигнал до морския бряг, а лъвът останал в края на гората. Персивал седнал да си почине, като се чудел накъде да поеме.
— Благородни сър — чул той зад гърба си нежен глас, — нали ти си достойният рицар Персивал Уелски, който търси омагьосания замък Карбонек?
Като се обърнал, Персивал видял прекрасна девойка, облечена в черно, която стояла до него със скръстени ръце. Тогава той станал, любезно я поздравил и попитал:
— Лейди, как така знаеш името ми и накъде съм се упътил?
— Преди малко, когато минавах през Пустинните земи — обяснила тя, — срещнах рицар, облечен в червени доспехи, с червен кръст на белия щит…
— Ах, красива девойко — прекъснал я нетърпеливо Персивал, — това е големият рицар Галахад, когото се уморих да търся толкова дълго време. Моля те, кажи ми къде се намира той сега!
— Видях го в Пустинната гора — отвърнала тя. — Гонеше двама лоши рицари към Мъртвата вода.
Уби ги там, но конят му се удави и Галахад без малко не загина. Сега си почива в една обител наблизо, а утре аз ще те заведа при него. Ела в моята шатра, за да си отдъхнеш! Струва ми се, че в последно време не си се радвал на гостоприемство.
— Коя си ти, тя се държиш толкова любезно с мене? — попитал рицарят.
— Една клета, лишена от наследство дама, която някога беше най-богатата на света — отговорила тя. — Зли хора ме прокудиха от замъка ми и взеха по-голямата част от имуществото ми. Сега отивам в двора на крал Артур, за да изпрати рицари и воини, които да надвият разбойниците.
Докато разговаряли, Обезнаследената дама повела Персивал по морския бряг, докато стигнали до морава, покрита с килим от треви и цветя, където имало опъната копринена шатра.
— Тук, благородни сър, можеш да си отдъхнеш от дневната горещина — казала девойката.
Персивал й благодарил, свалил доспехите си и ги сложил под едно дърво, а меча си облегнал на ствола му. После се отпуснал на ложе, застлано с коприна и благоуханно платно, и цял ден спал непробудно.
Вечерта отворил очи и видял, че девойката го чака до богата трапеза, отрупана с най-хубавите ястия, които можел да си представи човек. Когато се нахранили, тя отново го поканила в шатрата и му донесла голяма златна купа, пълна с червено вино, сладко и силно. Вдигнала наздравица в негова чест и му подала купата. По-силно вино от това Персивал никога не бил пил. Девойката отново напълнила купата, но не му я подала веднага. Най-напред му изпяла една провлечена, загадъчна песен, като през цялото време се приближавала все повече към него, докато накрая го прегърнала.