— Лейди — казал й той с развълнуван глас, — много си красива!
— Благородни Персивал — прошепнала тя, — аз съм твоя завинаги. Обичам само теб и никого другиго. Затова сега ме целуни, пий за мое здраве от тази купа и се закълни, че от днес нататък ще бъдеш само мой и ще изпълняваш всичките ми заръки.
Тогава Персивал пил за нейно здраве от силното вино и се навел, за да я целуне по устните. Ала в същия миг изведнъж си помислил за Бланшфльор, истинската дама на своето сърце, и как се бил заклел, че от всички жени на света ще обича само нея. Видял и забития си, опрян о дървото меч, чиято дръжка проблясвала на вечерната светлина. Тогава се сепнал. Тутакси излязъл силен вятър, вдигнал шатрата, тя се понесла във въздуха като облак черен дим и изчезнала.
— Боже, нека запазя честта си! — молел се Персивал.
А девойката надала силен вик.
— Ах, Персивал, ти ме измами!
Тогава мощният чист вятър грабнал и нея и я понесъл през морето, а тя крещяла от ужас. Водата подире й сякаш пламтяла.
Когато злият дух го напуснал, Персивал отново коленичил на морския бряг. После заспал под дървото й когато се събудил на сутринта, видял, че до брега е спрял кораб. Както лежал Персивал, над него се надвесила жена, облечена в бели монашески дрехи, с разпятие от слонова кост на шията.
— Ставай, Персивал! — извикала тя. — Ставай и си обличай доспехите! Ти превъзмогна изкушенията и сега можеш да се качиш на Омагьосания кораб, за да потеглим за Карбонек. Скоро и Галахад ще дойде на борда. Ще дойде и Борс, който също трябва да бъде свидетел на чудесата, които ще се случат. Не се бой, ела с мене. Ти не ме познаваш, но аз съм твоята сестра Диндрейн. Мой учител беше Насиен, светият отшелник от Карбонек.
Тогава сърцето на Персивал се изпълнило с радост. Той си облякъл доспехите и тръгнал със сестра си към Омагьосания кораб, който ги очаквал.
4.
ПОДВИЗИТЕ НА СЪР БОРС ДЕ ГАНИС
Сър Борс де Ганис, братовчед на Ланселот, без много шум потеглил от Камелот да търси Свещения Граал. Не след дълго на пътя си срещнал един отшелник, яхнал магаре.
— Привет, рицарю! — казал старият отшелник. — Що за човек си ти?
— Свети отче, аз съм обикновен рицар от двора на крал Артур — отвърнал Борс. — Най-голямото ми желание е да узная къде да намеря Свещения Граал, защото това е делото, което съм тръгнал да извърша.
— Ела с мене — казал отшелникът. — Ще те упътя, защото не със земна сила, а само с чисто сърце можеш да стигнеш до Граала.
Дни наред Борс останал в отшелническата обител и научил много неща. През цялото време той живеел като отшелник — на хляб и вода.
Накрая дошъл денят, когато рицарят отново трябвало да тръгне на път.
Уважаеми сър — казал отшелникът, — докато не седнеш на трапезата на Свещения Граал, трябва да внимаваш и да не слагаш в уста друго освен хляб и вода.
— Свети отче — отвърнал Борс, — давам ти дума, че ще го сторя. Но откъде знаеш, че някога ще седна на тази трапеза?
— Малко от вас ще стигнат до нея — обяснил отшелникът, — но ти, Борс, си един от тях, макар че не си извършил велики подвизи и не си донесъл безсмъртна слава на Логрия. Ала това, което прави човека достоен да извърши такова дело, се крие в праведния живот, а не в самолюбивите подвизи. Върви напред и живей, за да разкажеш как ще завърши търсенето на Свещения Граал… Можеш да ми вярваш, защото аз съм Насиен, отшелникът от Карбонек.
След това Борс пътувал дни наред и се срещал с много приключения, но те не били забележителни. Накрая, когато минавал през една гора и стигнал до мястото, където пътят се разделял на две, сполетяло го голямо премеждие. Изневиделица от едната страна се появили двама рицари, повели кон, на който бил вързан гол човек. Рицарите го шибали с тръни и кръвта му вече капела по земята. Когато видял Борс, пребитият човек вдигнал глава и за свой ужас рицарят разпознал в него брат си Лионел. Обзет от ярост, Борс се приготвил да нападне двамата злодеи, но тъкмо когато се канел да пришпори коня, от другия край прокънтял вик:
— Не отминавай, помогни ми!
Като се обърнал, Борс съзрял прекрасна девойка. Тя се борела с въоръжен рицар, който я влачел към коня си, за да я отнесе.
— Помогни ми, благородни рицарю! — извикала повторно девойката. — В името на крал Артур, който сигурно те е посветил в рицарство, помогни на една девойка, изпаднала в беда! Не позволявай на този злосторник да ме опозори!
Когато сър Борс чул това, той не знаел как да постъпи. „Ако позволя на двамината да отвлекат брат ми — рекъл си той, — Лионел положително ще умре, докато му се притека на помощ. Оставя ли обаче девойката, тя ще бъде озлочестена или дори убита, а рицарската клетва ме задължава да защищавам всяка жена, изпаднала в беда.“