Затова се обърнал към рицаря, който вече бил метнал девойката на шията на коня и бързо се отдалечавал.
— Рицарю! — извикал Борс. — Веднага пусни девойката, иначе ще те убия изотзад!
Тогава рицарят се опитал да се измъкне в галоп, но скоро видял, че Борс се приближава все повече и повече. Затова оставил девойката да падне на земята, обърнал коня, вдигнал копието си и препуснал с все сила към Борс. Борс също насочил копието си и двамата се сблъскали така, че оръжията им се счупили. След това се били с мечове, докато те започнали да пускат искри. Скоро обаче Борс ранил смъртоносно противника си, който паднал и останал да лежи, без да помръдва.
— Красива девойко — казал Борс, — вече си свободна от този злодей.
— Благодаря ти, любезни сър — казала тя. — Моля те обаче да ме заведеш у дома, защото се боя, че в тъмния лес мога да срещна други злодеи.
— С радост ще го сторя — отвърнал Борс и двамата препускали заедно чак до здрач, когато стигнали до голяма кула, която се извисявала на един хълм. Девойката поканила Борс вътре и седнали на богата трапеза, докато десет други девойки им прислужвали или свирели и пеели нежни песни.
— Моля те да ми дадеш само хляб и бокал с чиста вода — казал на домакинята Борс, — защото докато не извърша делото, за което съм тръгнал, не бива да ям нищо друго.
И макар че девойката и другарките й се опитали да го разубедят, Борс не се докоснал до нищо от угощението. А когато изял хляба и изпил водата, не пожелал дори да си отдъхне на меката постелка, която му били приготвили. Легнал на твърдия каменен под до рогозките и скоро заспал.
Посред нощ девойката отишла при Борс и му предложила много изкушения, но той внимателно ги отклонявал и не се поддал да извърши нито едно от лошите неща, за които тя настоявала. Тогава девойката го завела на върха на кулата, където ясната луна огрявала събраните й другарки.
— Ах, Борс, любезни рицарю — извикали вкупом те, — имай милост към нас и изпълни желанието на господарката ни, защото ако не го сториш, тя ще се хвърли от върха на кулата, а ние трябва да я последваме и да умрем заедно с нея. Спаси ни живота, защото, ако загинем сега, ще сме озлочестени завинаги!
Тогава Борс се разтреперил, защото не знаел как да постъпи.
В същия миг луната угаснала, като че била светилник. Излязъл силен вятър и се чул вик, сякаш крещели всички демони на ада. Луната отново изгряла и сър Борс видял, че е сам и се намира на голо възвишение, без всякаква следа от кулата и девойките.
На сутринта той продължил пътя си и не след дълго, както яздел през гората, лек ветрец донесъл до ушите му звучен камбанен звън. Като свърнал от пътя, Борс тръгнал по пътечка, която го завела до едно абатство, разположено на красива поляна, където из ширинето растели няколко могъщи кедъра. Изкачил се с коня до абатството и големи били и изумлението, и радостта му, когато видял под арката на входа брат си Лионел с доспехи, оръжие и на кон. Борс скочил на земята и тръгнал към него, като извикал:
— Мили братко, скъпи братко, колко се радвам, че те виждам здрав и читав!
Ала Лионел свирепо го изгледал и възкликнал:
— О, това е сър Борс, обзет от разочарование, че не съм умрял! Ти отиде да помогнеш на някаква девойка, а мене остави на рицарите, за да ме измъчват и убият… Никога вече не ме доближавай, защото, ако го сториш, ще се бия с тебе и ще те погубя!
Когато Борс разбрал колко е сърдит брат му, той коленичил и го помолил за прошка. Ала Лионел само повтарял:
— Върви си, сър Борс! Върви си, защото иначе ще си получиш заслуженото като клетвопрестъпник и предател! На парченца ще те насека, както си коленичил! Притворни страхливецо, ти не си достоен да се наричаш син на благородния крал Бохорт де Ганис, който беше наш баща! Мятай се бързо на коня си и или изчезвай, или бъди готов да се биеш с мене както подобава на един рицар!
Когато Борс разбрал, че ще трябва да се бие с брат си, той се почудил какво да прави. Щяло да бъде ужасно да се сражава със собствения си брат. При това си спомнил, че Лионел е по-възрастният от двамата и че трябва да се отнася към него с голяма почит и уважение. Все така коленичил на земята и без да се помръдва, казал:
— Мили, скъпи братко, имай милост и не ме посичай. Спомни си голямата обич, която винаги сме изпитвали един към друг!
Лионел обаче сякаш бил обладан от зъл дух, до такава степен сърцето му било изпълнено с люта омраза и безумие. Като надал силен вик, той забил шпори в коня си и минал през Борс, така че копитата га приковали към земята и го наранили толкова силно, че от болка той изпаднал в несвяст.