Лионел скочил от коня, изтеглил меча и тъкмо се готвел да отреже главата на брат си, когато от абатството изтичал един монах, който застанал помежду им и прикрил Борс с тялото си, като извикал:
— Ах, добри ми рицарю! Имай жал към мене и към брат си! Не го посичай, защото измежду всички рицари сър Борс е най-добрият!
— Махай се, свещенико — изкрещял Лионел, — иначе и тебе ще посека!
— Предпочитам да посечеш мене наместо Борс — отвърнал светият монах, — защото моята смърт ще бъде по-малка загуба за кралството, отколкото неговата!
— Твоя воля! — свирепо извикал Лионел и замахнал с такава сила, че главата на монаха отхвръкнала от раменете му и се изтърколила в тревата. Тогава Лионел отново вдигнал меча си, за да убие сър Борс, ала в същия миг усетил, че между двамата минава студен повей и чул глас:
— Възпри ръката си! Демонът, вселил се в тебе, вече те е напуснал!
Тогава Лионел се разплакал и коленичил, защото видял, че недалеч стои облегнат на тояжката си Насиен, отшелникът от Карбонек.
— Моля те, добри ми, скъпи братко, да ми простиш злото, което извърших! — ридаел Лионел.
Сър Борс бавно се изправил и го прегърнал, като казал:
— С готовност ти прощавам!
Тогава Насиен повел и двамата към абатство то. Лионел останал там цяла година и един ден, за да се покае. А Борс, след като прекарал доста време на легло и оздравял, потеглил на път през гората.
Не след дълго той стигнал до морския бряг. Там, кротко полюшван от спокойните води, видял да плава тайнствен кораб, покрит с бял брокат, проблясващ и светещ под златочервените лъчи на залязващото слънце.
Сър Борс оставил коня си и се качил на Омагьосания кораб, който веднага отплавал в открито море, литнал като бързокрила птица по вълните. Далеч от светлия зрак, корабът поел към нощната тъма по искрящата пътечка на последните слънчеви лъчи.
Сър Борс заспал, а когато се събудил, видял до себе си рицар с доспехи, който бил свалил шлема си, и познал в него Персивал Уелски.
— Сигурно ръката господна ти е посочила пътя насам — казал Персивал и двамата се зарадвали, че всеки от тях е имал сполука.
Омагьосаният кораб се носел в утрото, а Персивал разказал на Борс за всичките си премеждия и изкушения, които се изпречили пред него. Сестра му, монахинята от Карбонек, се грижела за рицарите и им разкрила много истини, на които я бил научил отшелникът Насиен.
— Единственото, което ни липсва сега — казал Персивал на Борс, докато корабът летял по огрените от слънце вълни край бреговете на Британия, — е присъствието на достойния Галахад!
5.
ПОДВИЗИТЕ НА СЪР ЛАНСЕЛОТ
На шир и длъж препускал в галоп сър Ланселот в търсене на замъка Карбонек, където вече бил видял Свещеният Граал да прекосява залата в ръцете на Девойките на Граала. Пътувал дни наред, докато накрая стигнал до Пустинните земи, които стояли безлюдни откак Балин нанесъл Печалния удар в първата година, когато Артур станал крал. Ала макар че прекосил на всички страни необитаемата местност, не открил никакви следи от тайнствения замък.
Късно една вечер, както яздел изнурен, Ланселот стигнал до едно разклонение на пътя, където имало каменен кръст, а до него — мраморна плоча. Било обаче толкова тъмно, че не можал да я види ясно. Недалеч от кръста имало стар параклис, чиито порутени стени били наполовина скрити от гъстите дипли на бръшляна. В прозорците светело и като си мислел, че вътре ще намери хора, които да го упътят, Ланселот слязъл от коня, вързал го за едно дърво, оставил до него щита си, отишъл до вратата на параклиса и се опитал да влезе. Вратата обаче била здраво заключена и когато похлопал, никой не дошъл да му отвори. Накрая Ланселот се покатерил по бръшляна и надникнал през един прозорец. Вътре видял олтар, застлан с лъскава коприна, върху който имало голям сребърен светилник със седем високи свещи. Пламъкът им осветявал целия параклис. Ланселот изпитал голямо желание да влезе, но не можал нито да отвори вратата, нито да се прекачи през прозореца, затова накрая със съжаление се отказал. Върнал се при коня си, разседлал го и като откачил меча си и свалил шлема, легнал да спи до каменния кръст.
И скоро заспал, ала в полудрямка видял, че към него идат два бели коня, запрегнати към носилка, на която лежи болен рицар. Когато наближили кръста, конете спрели. Тогава Ланселот в просъница чул, че болният човек казва:
— О, мили боже! Кога ще престана да изпитвам тази болка? Кога твоят свещен съсъд ще стигне до мене и ще ме избави от страданието, което от толкова време изпитвам?