— Сър Ланселот! — извикал гръмогласно Насиен. — Не влизай тук, защото не си достоен да се приближаваш. Можеш да гледаш Свещения Граал, но никога няма да отпиеш от него!
Тогава светлината, бликаща от Граала, сякаш изпълнила стаята с пламъци и Ланселот паднал покосен на земята, напълно безчувствен.
Гавейн обаче се изправил, прекосил ослепителната светлина здрав и читав и коленичил до Ланселот. Тогава вратата на параклиса се затворила и Свещеният Граал се скрил завинаги от очите на двамата рицари.
Гавейн пренесъл Ланселот много внимателно в залата за гости и го положил на една постелка. Не след дълго дошъл отшелникът Насиен и с висок глас казал на всички, събрани там:
Кралю Пелес и вие, хора от Пустинните земи! Веселете се, защото голяма е радостта! Гавейн премахна проклятието на опустошение, на което бяхте обречени от Балин, когато нанесе Печалния удар. Знайте, че рицарите на Граала положително са наблизо и дългото изпитание скоро ще свърши!
Тогава всички, събрани в залата, надали радостни викове и дори таванът се разтресъл от шума. Защото след като Гавейн устоял на изкушенията тази вечер, той задал въпроса, който вдигал проклятието. Крал Пелес обаче все още страдал от тежката си рана, а замъкът Карбонек и всички, които живеели в Пустинните земи, трябвало да стоят откъснати, далеч от другите краища на Британия.
Гавейн останал в Карбонек заедно с Ланселот, който двадесет и четири дни бил в несвяст. Когато най-после дошъл на себе си, той попитал къде се намира и крал Пелес му отвърнал:
— Сър, още си между стените на замъка Карбонек.
— Видях големи чудеса — рекъл Ланселот. — Няма думи, с които те могат да бъдат разказани, а и в сърцето ми не се отпечатаха съвсем ясно. Да бях достоен, щях да видя много повече, но вече е късно за това.
— И аз видях тези неща — обадил се Гавейн, — както и много други чудеса, които не могат да бъдат разказани. И макар че Свещеният Граал стоеше пред мене непокрит и можах да го докосна, не ми е писано да пия от него. Никой не бива да се докосва до съсъда с устни, докато не дойде Рицарят на Граала.
Тогава Ланселот и Гавейн си взели сбогом с крал Пелес и потеглили за Камелот. Когато минавали през Пустинните земи, видели по горските дървета първите зелени пъпки, а в безплодната земя подавали връхчета първите стръкове трева. Всички хора по пътя благославяли сър Гавейн и му пожелавали сполука. „Сега — казвали те — чакаме вече самия Рицар на Граала!“
7.
КРАЯТ НА ТЪРСЕНЕТО
Докато Ланселот и Гавейн били в Камелот, Персивал настигнал Галахад и Борс и тримата тръгнали към Карбонек през гората с мъртви дървета. Накрая гората свършила и след като се лутали цял месец из голите възвишения, една вечер те минали през тесен проход сред скалите и се озовали близо до замъка.
Тогава бързо препуснали напред. Водел ги Персивал, който си спомнил, че е идвал в тайнствения замък, когато бил намерил и изгубил прекрасната девойка на име Бланшфльор. Преди да се стъмни, те вече прекосявали запустелия двор и като се провирали покрай рушащите се стени, влезли в голяма зала, като оставили отвън конете си.
Изкачили се по стъпалата и заварили крал Пелес все така прикован към постелката си редом с голямата маса на издигнато над пода място. А гостите му отново безмълвно седели край дългите трапези в по-ниската част на залата. Сега обаче до краля стоял светият отшелник Насиен, който приветствувал рицарите с думите:
— Помози бог, добре дошли тук, където свършват вашите странствувания, защото в замъка Карбонек се намира Свещеният Граал и тази нощ вие ще го получите.
Тримата рицари седнали на масата и пиршеството започнало. Никой от тях обаче не сложил в уста от вкусните ястия и силното вино. Яли само хляб и пили само чиста вода.
После в уречения миг вратите се отворили от само себе си и шествието на Граала тръгнало за последен път, осветено от яркия лъч. Призрачните девойки вървели с Кървящото копие, сребърната чиния и светилника, а след тях идела Носителката на Граала, в ръце със Свещения Граал, покрит с бял брокат. Щом я видял, Персивал потреперил, защото познал в нея Бланшфльор, изгубената си любима.
Когато шествието приближило, Галахад станал на крака и като държал надолу с острието меча си, който преди толкова време Мерлин бил забил в плаващия камък, извикал: