И те потеглили през раззеленената гора. Юздите им проблясвали на слънцето и звънтели в съзвучие с веселия смях и песните.
Същия ден обаче в двора на крал Артур донесли на носилка рицар, който се казвал Урий. На главата имал три тежки рани, от които никой не можел да го излекува. Дълги години Урий страдал от силните болки, но нито един лечител не успял да му помогне. Накрая майка му и сестрите му решили да обиколят всички кралски дворове в Европа, за да търсят лек. Когато стигнали в Британия и наближили Камелот, срещнали лейди Нимю, която ги придружила до двора на крал Артур и казала:
— Кралю господарю, сър Урий може да бъде излекуван само ако бъде докоснат от най-добрия рицар на света.
— Ако има такъв човек — отвърнал крал Артур, — той положително е от моя двор. Тук са най-добрите рицари по тези земи освен достойния сър Персивал, който вече е крал на Карбонек. А за да вдъхна смелост на хората си, аз пръв ще го докосна, макар да зная, че не съм достоен да го излекувам. След мене ще се опитат до един придворните ми: крале, херцози, графове и рицари.
Тогава всички от братството на Кръглата маса — общо сто и десет души — поред докоснали Урий, но никой не можал да го излекува.
— А къде е Ланселот Езерни? — попитал крал Артур. — Ако и той не успее, положително не съществува рицар, който е достоен да го направи.
Докато стояли така и разговаряли, Ланселот се завърнал в Камелот. Артур му разказал какво се било случило и го помолил да се опита да излекува Урий.
— Не ми е възможно! — възкликнал сър Ланселот. — Ще проявя престъпна самонадеяност, ако сметна, че бих успял там, където толкова много благородни рицари са се провалили.
— Нямаш избор — прекъснал го Артур, — защото това е кралската ми заповед.
— В такъв случай, най-достойни господарю — отвърнал Ланселот, — ще трябва да се подчиня.
И Ланселот коленичил до сър Урий и след като казал молитва, докоснал трите люти рани. Мигом сър Урий станал здрав и читав, сякаш никога не бил раняван.
Всички рицари, сред които бил и крал Артур, надали радостни викове. Ланселот обаче се разплакал като хлапак, когото били ударили. Тогава крал Артур се сепнал, защото си спомнил, че в деня, когато Ланселот се появил в Камелот, той излекувал един ранен рицар по същия начин, а Нимю, Езерната господарка на Авалон, пророкувала, че Ланселот ще извърши още един такъв подвиг — последен преди падението на Логрия.
Докато всичко това ставало в Камелот, кралица Гуиневир, придружена от рицарите и дамите си, се отдалечавала в пролетната гора. Имало обаче един рицар на име Мелиагранс, който отдавна обичал кралицата. Като видял, че язди с толкова малка свита, и понеже знаел, че от известно време Ланселот не е в двора, той решил, че е ударил неговият час. Затова потеглил с двадесет въоръжени с мечове и копия мъже и със сто стрелци, причакал кралицата и изневиделица обкръжил групата й.
— Притворни рицарю — извикала кралица Гуиневир, когато разбрала какво става, — не забравяй, че си кралски син и рицар на Кръглата маса! Ти позориш рицарското братство, господаря си крал Артур, баща си крал Багдемагус, мене, твоята кралица, и самия себе си!
— Не ме е грижа за тези приказки! — извикал сър Мелиагранс. — Знай, кралице, че те обичам отдавна и за пръв път ми се удава такава възможност!
Тогава десетте рицари, които придружавали Гуиневир, се опитали да я защитят, но понеже не били облечени с доспехи, не след дълго вече се търкаляли ранени по земята.
— Сър Мелиагранс, не посичай благородните ми рицари! — молела Гуиневир. — Ще тръгна с тебе, ако обещаеш да не ги закачаш повече. В противен случай обаче тутакси ще се самоубия!
— Кралице — казал Мелиагранс, — заради тебе ще ги пощадя. Ако дойдеш с мене, те ще бъдат отнесени в замъка ми, където ще положат грижи за тях.
И така Мелиагранс повел Гуиневир и рицарите й към своя замък, ала по пътя един от оръженосците, дързък младеж, изведнъж се откъснал от групата и препуснал като вятър към Камелот. Макар че бил обсипан със стрели, той успял да се измъкне и стигнал в двора на крал Артур малко след като Ланселот бил излекувал сър Урий.
Когато младежът разказал за случилото се, Ланселот, който все още бил с доспехи, мигом се метнал на коня си.
— Веднага отивам там — извикал той на крал Артур, — а вие се въоръжете и ме последвайте с голяма дружина. Ще ме намерите в замъка на Мелиагранс, ако съм още между живите!
След което забил шпори в коня си и бързо препуснал, забулен в облак прах. Не след дълго обаче на пътя му излязла група стрелци с опънати тетиви, които му заповядали да спре.
— Няма да минеш оттук! — извикали те. — А и да минеш, ще ходиш пешком, защото ще убием коня ти!