— Няма нищо недостойно в такава целувка — съгласил се Ланселот.
После целунал девойката и бързо излязъл от тъмницата, като се спрял само за да си сложи доспехите, които тя му била донесла. Метнал се на един кон, който стоял в двора, и препуснал към Камелот.
Девойката останала на портата и тихо плачела. „Уви — ридаела тя, — целувката ми не означава нищо за сър Ланселот. Той мисли само за кралица Гуиневир!“
През това време кралят и кралицата заедно с множество рицари и придворни дами очаквали да започне двубоят на голямата морава край Камелотския замък. Настъпил уреченият час, но нямало и помен от Ланселот, а Мелиагранс се пъчел и се хвалел, че е най-честният рицар в Логрия, докато Ланселот е само един долен страхливец.
Тъкмо Мелиагранс се наканил да си тръгва и да остави братството на Кръглата маса опозорено завинаги, когато изведнъж от всички страни се чули викове — видели Ланселот, който идвал, отчаяно забил шпори в коня.
Когато стигнал пред крал Артур и му казал колко подло го е измамил Мелиагранс, цялото множество се възмутило от тази позорна постъпка и всички така ругаели Мелиагранс, че накрая той грабнал копието си и извикал на Ланселот:
— Защищавай се!
Тогава двамата рицари се отдалечили към двата края на моравата и по даден знак се спуснали като светкавици един към друг. Ланселот ударил Мелиагранс с такава сила, че той се преметнал назад и паднал от седлото. Тогава и Ланселот слязъл от коня, извадил меча си, почакал, докато Мелиагранс се изправи на крака, и с настървение го нападнал. Мелиагранс се опитал да спаси кожата си по много начини и да надвие врага си с нечестни средства, но в един миг Ланселот му нанесъл такъв удар с меча си, че и шлемът, и главата на Мелиагранс се разполовили. И това бил краят на предателя.
След това всички в Камелот празнували, а крал Артур благодарил пред целия двор на Ланселот, задето е спасил кралицата. Гуиневир обаче не говорела много — само погледнала Ланселот с грейнали очи и му прошепнала:
— Ела в градината ми по залез слънце, защото искам да ти благодаря насаме.
Случило се така, че Агравейн, братът на сър Гавейн, чул думите й. Той бил един от коварните и притворни рицари, които мразели кралицата и завиждали на Ланселот, че е известен и прославен. Агравейн казал чутото на братовчед си сър Мордред, сина на кралица Фея Моргана, който бил най-лошият измежду рицарите — и той като майка си мразел всичко добро на този свят и непрекъснато търсел начин да злепостави крал Артур и да напакости както на него, така и на кралство Логрия.
Мордред разбрал, че му се удава добра възможност, и вечерта, когато слънцето хвърлило дълги сенки над ябълковите дървета, двамата с Агравейн се скрили в градината на кралицата. След малко Гуиневир дошла и започнала да се разхожда сред цветята — по-прекрасна и от най-прекрасната роза на света.
Известно време тя била сама в градината, но скоро дошъл сър Ланселот, най-големият рицар на света. Той паднал на колене пред кралица Гуиневир, а тя му благодарила, че я е спасил от Мелиагранс, и го помолила да й прости за грубите думи.
— О, Ланселот, Ланселот — нежно казала тя, — още от деня на появяването ти в Камелот, когато бях почти момиче, току-що омъжена за крал Артур, аз те обикнах от пръв поглед.
— И аз те обикнах в същия ден — казал Ланселот. — И през всичките тези години напразно се борих с любовта си.
— Ланселот — казала Гуиневир с треперещ глас, — най-много от всичко на света ми се иска да бъдеш мой любим и мой стопанин, макар че ще трябва да го пазим в тайна… Да можеше да дойдеш тайно в стаята ми довечера…
— Моя кралице, моя любов — казал Ланселот с развълнуван глас, — от цялата си душа ли желаеш това?
— Кълна се! — отвърнала Гуиневир.
— В името на любовта ти, така да бъде! — извикал Ланселот.
Гуиневир се приближила до него и го целунала по устните, после се обърнала и се изгубила в полумрака. Минала край цветята, чиито багри били потъмнели, и след стъпките й те останали да гаснат в умиращия зрак. Ланселот стоял, е лице, осветено от последния слънчев лъч. Треперел от глава до пети и въздишал от радост, когато си припомнял целувката на Гуиневир.
След малко и той си тръгнал в здрачевината.
— А сега — казал Мордред — дойде моето време. Тези двамата ми дадоха в ръцете цялото кралство Логрия!
Когато той и Агравейн потеглили в нощта, погледът в очите на Мордред не обещавал нищо добро.
2.
ЗАГОВОРЪТ НА СЪР МОРДРЕД
Същата вечер в една стая високо в замъка Карбонек, където светилникът хвърлял трепкащи сенки по голите каменни стени, Агравейн разговарял с брат си Гавейн, а Мордред стоял до вратата със странен блясък в черните очи.