Крал Артур обаче паднал, без да издаде звук. Сър Лукан и сър Бедивер дошли и с много мъка успели да повдигнат тялото му. Носели го стъпка по стъпка, понеже и двамата били тежко ранени, докато се добрали до малък изоставен параклис недалеч от тайнственото море, където се стелели изпарения, почервенели като кръв от последните лъчи на залязващото слънце. Тогава Лукан паднал на земята и издъхнал, изтощен от усилието да носи крал Артур, понеже вътрешностите му били разкъсани от смъртоносна рана.
— Сърцето ми ще се пръсне, като гледам такъв благороден рицар да умира заради мене — казал крал Артур, който бил дошъл за малко на себе си. — Той, а не аз имаше голяма нужда да му се помогне.
А Бедивер коленичил до Лукан и заплакал, защото двамата били братя и много се обичали.
Слънцето залязло и сега луната обливала бойното поле със студеното си бяло сияние и хвърляла мрачни сенки. Загадъчните води били забулени с дълги снопове сребриста мъгла.
Тогава крал Артур казал на Бедивер:
— Добри ми рицарю, престани да плачеш и да скърбиш, защото е безполезно, а моето време върви към своя край. Докато все още съм с тебе, можеш да ми направиш една последна услуга. Вземи верния ми меч Екскалибур и се изкачи на онзи хребет. Като го прехвърлиш, ще стигнеш до едно езеро в планинския проход. Моля те да хвърлиш меча в тъмните му води, а после да се върнеш и да ми разкажеш каквото си видял.
— Господарю, ще изпълня заповедта ти и веднага ще дойда, за да ти разкажа каквото съм видял.
И Бедивер тръгнал, понесъл меча Екскалибур. Докато вървял, разгледал меча, възхитил се от скъпоценните камъни по дръжката и си рекъл: „Ако хвърля този прекрасен меч във водата, нищо хубаво няма да последва, само мечът напразно ще пропадне.“ Затова, като стигнал езерото в планинския проход, Бедивер скрил меча в тръстиките и побързал да се върне при крал Артур, като му казал, че е хвърлил Екскалибур във водата.
— А какво видя там? — попитал го крал Артур.
— Господарю, не видях нищо. Само вятърът вълнуваше тъмните води на езерото — отвърнал рицарят.
— Значи не ми казваш истината — въздъхнал крал Артур. — Бързо върви и хвърли меча навътре в езерото!
Бедивер се върнал и взел меча в десницата си, ала отново си помислил колко е жалко да се погуби едно толкова ценно оръжие. Затова повторно го скрил и отишъл при крал Артур.
— Какво видя там? — попитал го кралят.
— Господарю, не видях нищо. Само вятърът стенеше и вълнуваше тъмните води — отвърнал Бедивер.
— Предател и лъжец! — извикал крал Артур. — Мамиш ме за втори път! Кой би си помислил, че ти, когото съм обичал толкова много, ти, благородният рицар на Кръглата маса, ще вземеш да мамиш краля си, защото ти е жал за ценния меч! Бързо върви и изпълни молбата ми, защото от дългото чакане силите ме напускат и тялото ми изстива от студения нощен въздух.
Тогава Бедивер се засрамил и хукнал като стрела към хребета, прехвърлил го и стигнал езерото в планинския проход. Взел меча в ръце, приближил се до водата и го хвърлил колкото се може по-далеч от брега. Острието проблеснало на лунната светлина, а от тъмните води се подала ръка в ръкав от блестящ брокат. Загадъчна и прекрасна, ръката се протегнала и хванала меча за дръжката. Три пъти високо размахала Екскалибур, след което изчезнала с него под водата, а тъмните води на езерото отново притихнали.
Сър Бедивер се върнал при краля и му разказал какво видял.
— А сега ми помогни да вървя — рекъл крал Артур, — защото много се боя, че прекалено дълго стоях тук.
Тогава, подкрепян от Бедивер, кралят се спуснал по тревистия склон, където капките роса блещукали като вълшебни диаманти на лунната светлина. Стигнали до брега на тайнственото море. От бялата мъгла изникнала ладия, която сякаш идвала да го посрещне. В нея имало много прекрасни дами, всичките с черни воали. Сред тях били Нимю Езерната господарка, Владетелката на остров Авалон, а също и кралицата Фея Моргана, сестрата на Артур. Когато видели краля, всички надали сподавен вик.
— А сега ме пренеси в ладията — казал крал Артур на Бедивер.
Рицарят изпълнил молбата му и трите дами нежно поели крал Артур от ръцете му и го положили да легне с глава в скута на Владетелката на остров Авалон.
После кралицата Фея Моргана коленичила до Артур, беззвучно се разплакала и казала: