— О, скъпи братко, защо толкова много се забави? Уви, раната на главата ти твърде дълго е била изложена на студа.
Тогава ладията бавно се плъзнала по водите, а Бедивер, който останал на брега, извикал:
— Ах, скъпи кралю, скъпи господарю, какво ще стане сега с мене, след като ти заминаваш и ме оставяш сам?
— Не тъгувай, а се пази — отвърнал крал Артур. — Ти си този, който ще разкаже моята история на живите хора. А аз трябва да замина за Авалонската долина, където ще ме излекуват от раната. Знай обаче, че ще се върна тогава, когато британската земя има нужда от мене, и кралство Логрия отново ще се възроди от мрака. Ала ако не чуеш повече за мене, моли се за душата ми.
После ладията потънала в мъглата и се изгубила от погледа. Над водите на езерото се понесъл приглушен печален вик, изпълнен с тъга, който постепенно преминал в тих шепот, глъхнещ в далечината.
ЕПИЛОГ
АВАЛОН
Ланселот слязъл на дувърския бряг и започнал, да разпитва къде може да намери крал Артур. Хората му показали гроба на Гавейн, където той коленичил и дълго се молил, опечален от смъртта на един толкова благороден рицар, който бил негов приятел. За крал Артур обаче не научил нищо, освен че е потеглил на запад почти преди месец.
Тогава Ланселот оставил войската си в Дувър под предводителството на братовчед си Борс де Ганис и тръгнал на кон в западна посока. След осем дни стигнал до Алмсбъри и понеже се здрачавало, потърсил подслон в тамошния манастир. Игуменката го посрещнала любезно и го повела към стаята за гости. Ала когато минавали край килиите, излязла една монахиня и като съзряла Ланселот, надала силен вик и припаднала. Навел се рицарят над нея и що да види — монахинята била кралица Гуиневир!
Същата вечер тя разказала на Ланселот, че Бедивер й е изпратил вест, с която съобщавал за ужасната Камланска битка в съдбовния ден, както и че рицарят бил видял да отнасят смъртно ранения крал Артур в тайнствената страна Авалон. Самият Бедивер отишъл в Гластънбърийското абатство, което било недалеч от бойното поле, и станал отшелник, като възнамерявал да води монашески живот до края на дните си.
Гуиневир казала на Ланселот, че изпитва голяма скръб и се разкайва за случилото се.
— Излиза, че нашата любов погуби моя съпруг крал Артур, както и повечето от най-благородните рицари на света. Сега британската земя е лесна плячка за дивите сакси, а святото кралство Логрия вече не съществува. Затова тайно се оттеглих тук и дадох обет да бъда монахиня до края на живота си, за да изкупя тежкия си грях.
— Скъпа кралице, винаги ще ти остана верен — казал Ланселот. — Заклевам се пред теб, че давам същия обет, какъвто си дала ти, и ще остана до края на дните си на пост и молитва.
Тогава двамата си взели сбогом и добре знаели, че се виждат за последен път. На сутринта Ланселот си тръгнал и отишъл в Гластънбъри. Там намерил престарелия кентърберийски архиепископ и Бедивер, който бил станал монах. Те с радост приели Ланселот при себе си и не след дълго той захвърлил меча, а наместо доспехи облякъл грубата власеница на прост калугер.
Месеци по-късно и Борс се присъединил към него, след като разпуснал голямата войска, с която дошъл от Франция. Крал станал корнуолският херцог Константин, ала той запазил от саксите само една малка част от британската земя.
Минали години. Една нощ Ланселот сънувал, че Гуиневир е на смъртен одър и го вика. На сутринта той тръгнал за Алмсбъри, придружен от седмина монаси. Там научил, че Гуиневир кротко е издъхнала през нощта. Тогава Ланселот пренесъл останките й в Гластънбъри и сам отслужил погребалната литургия над тялото й, което положили в дълбок гроб до светия олтар.
Ала след няколко седмици и Ланселот се разболял и угаснал като свещица, сякаш бил човек, който нямал вече желание за живот.
Когато тялото му било положено в ковчега в очакване на погребението, дошъл Ектор Крайбрежни, братът на Ланселот, изправил се до покойника и казал:
— Ах, Ланселот, ти беше най-големият рицар на света! Сър Ланселот, който почива тук, никога не е имал, нито ще има равен на себе си. Ти беше най-почтеният рицар, който някога е носил щит, най-верният приятел, който е препускал на кон, най-преданият влюбен, който някога е обичал, и най-милосърдният човек, държал меч в ръка. Ти беше най-достойният сред рицарите, най-кроткият и най-внимателният към дамите, ала и най-свирепият от воините, вдигнали копие срещу смъртния враг.
А когато Ланселот бил погребан, Ектор, Борс, Бламор и Блоберис — единствените останали живи рицари на Кръглата маса — тръгнали на поклонение към светите места и там завършили земния си път.