Накрая каза:
— Това е много.
— Ковачницата е хубава — отвърна Леон. — Валтер вложи много години в нея, а и в къщата зад нея. Мястото също е добро.
Деклан осъзна, че въпреки доброто чувство, което Леон може да изпитва към вдовицата на ковача, вероятно взима и комисиона.
— Ако се съглася на тази цена, какви са условията?
Леон го погледна изненадано.
— Условия?
— Не очаквате майстор ковач да скитосва, понесъл пълна мярка злато, нали?
Леон се почеса по брадичката.
— Всъщност да. — Погледна го в очите и попита: — Ти какво предлагаш?
— Мога да дам на вдовицата трийсет златни монети, шестина мярка и… четири монети на месец, докато се изплати всичко.
Леон се обърна към дъщеря си, която го гледаше напрегнато, с присвити очи, сякаш му казваше: „Само да си посмял да откажеш предложението“. Кимна ѝ, погледна Деклан и рече:
— Мисля, че вдовицата ще се съгласи.
Пресегна се и си стиснаха ръцете.
— Нанасяй се и ще пратя вест и златото ти на вдовицата.
— Аз се връщам в Маркенет веднага щом взема товар. Ще ги отнеса — каза Ратиган.
Леон погледна Деклан, а той кимна в знак, че може да се довери на Ратиган. На коларя каза:
— Ако си свършил с пиенето, хайде да откараме Юсан до ковачницата и да разтоварим фургона.
Ратиган кимна и довърши халбата.
Деклан се сбогува с Леон и Гвен, която задържа ръката му малко по-дълго, отколкото очакваше, преди да я пусне.
Отвън двамата се качиха на фургона и Деклан каза:
— Имаме си ковачница.
Юсан се ухили и попита:
— Добра ли е?
— Много — отвърна Деклан.
Ратиган се засмя.
— Ако се съди по това как те гледаше момичето, купуваш повече от само една ковачница, Деклан. Скоро ще си семеен човек, бас слагам.
Деклан го погледна накриво, а Юсан попита със смях:
— Какво момиче?
Младият ковач сви рамене и отвърна все едно на себе си:
— Хубаво момиче.
14.
Кратък отдих и разкрития
Хату отпи от горчивото кафе, малка глинена чашка, купена за още по-малка медна монета в една пристанищна гостилница в Халазейн. Беше слязъл от „Изабела“ предния следобед и беше пренесъл сандъка на капитана лично, тъй като не искаше друг да го пипа. Коста му беше дал името на кораба, на който щяха да се срещнат, „Саса Мути“. Беше странно име, означаващо „свещено дърво“ на езика на народа кес’тун. Дваж по-странното беше, че кес’тун бяха конен народ от тревистите равнини на Южна Тембрия. Трябваше да има някаква история зад кръщаването му и може би щеше да се сети да попита някого на път за дома.
„Саса Мути“ щеше да отплава с вечерния отлив, тъй че Хату разполагаше с деня, за да отдъхне, да се нахрани и да се повъзстанови. Беше млад и здрав, но тегобите от последния месец бяха взели своята дан и вероятно му трябваха още няколко дни. Несъмнено щяха да го разпитат, щом стъпеше на борда на кораба, а и след това, но почти със сигурност щяха да му възложат работа.
Беше отишъл на баня и беше дал да изперат мръсните му дрехи, докато се киснеше. По принцип прекарваше повечето си дни мръсен, защото ролите на уличен хлапак или селянче изискваха това. То обаче не значеше, че му е приятна постоянната миризма и кожата да го сърби. Не издържа и задряма, докато се къпеше, и се наложи да го събудят, когато дойде време да напуска. Слугинята, която му изми главата и му изтри гърба, изглеждаше разочарована, когато предпочете да не ѝ плати и за секс. Щеше да му е приятно, но нямаше достатъчно пари и за удоволствие, и за приличен хан.
Беше наел дюшек за спане в една отделена с панел част на хана, споделена с непознати и без никаква уединеност. Спа до сандъка на мъртвия капитан, който бе сложил до стената.
През първата нощ се буди два пъти — и и двата пъти притиснал се до корабния сандък, с кама в ръката, в необезпокоявано помещение, освен хъркането. С усилие на волята се беше отпускал отново, прилагайки умствените упражнения, на които го бяха научили от дете.
Сънят му бе станал неспокоен, откакто вещиците, които наричаха себе си Сестри на Дълбините, го бяха освободили, но тези неспокойни сънища бяха различни от кошмарите и ужасите насън, които бе преживявал през детството си. Помнеше цялостни образи или спомени от събуждания, едно почти съкрушаващо усещане за приближаваща се гибел, съчетано с дълбоко чувство за безпомощност. Виденията бяха намалели, докато бе на борда на „Изабела“, тъй като тежката работа го довеждаше до вцепенение и дълбок сън, само леко обезпокояван от ужасии.