Беше използвал малкото монети, които му бяха останали, за да си купи евтина закуска: каша, половин ябълка и резен сирене, като запази коравия хляб за по-късно през деня, и сега бавно довършваше кафето. Беше горчиво, но пък беше ободряващо, а трябваше да остане буден, докато сандъкът не се озовеше на борда. Ако „Саса Мути“ отплаваше с вечерния отлив, щеше да е само на път или да му дадат работа, ако пристигнеше повече от час преди да отплават.
Ханът имаше два етажа общо пространство и масата на Хату беше на един балкон с изглед към залива. Никога преди не беше посещавал това пристанище, тъй като работите му като моряк бяха краткотрайни, макар и напрегнати. Нямаше човек на служба при майсторите на Коалтачин, който да не може да мине за обикновен моряк, това беше жизненоважно умение за една островна нация. Ако не си от екипажа, си пътник, а пътниците са обект на любопитство. Докато морякът е част от кораба и почти не го забелязват, особено на къси преходи с постоянно текучество. Плаването осигуряваше лесен начин за агентите да се движат между стотиците важни острови в района.
Хату се наслаждаваше на характера на този град, стига „наслаждение“ да беше подходящата дума. Беше пътувал достатъчно, за да разбере, че всички пристанища в основни линии миришат еднакво: морска сол във вятъра, влажна смесица от плесен, гниеща риба и канални води. Евтини ханове, рядко почиствани, добавяха вонята на разлят алкохол, немити тела, пикня и изпражнения, и обща развала. Но миризмата на всеки град също така имаше и свой собствен подпис, а тази на Халазейн съдържаше намек за пикантни подправки във въздуха, тъй като градът, изглежда, бе възел за търговци от околните острови. Едно от малкото неща, които отнемаха от разочарованието и гнева на Хату, беше удоволствието, което изпитваше от откриване на нови неща. Знаеше, че всяка информация е потенциално полезна, та дори ползата от нея да не е непосредствено ясна.
Едно от нещата, които всички ученици приемаха за даденост, беше обучението, което получаваха в много различни занаяти и традиции. На агент на квели наскости можеше да се наложи да мине за слуга, пътуващ амбулантен търговец или опитен работник, а всяко все още обучавано дете беше потенциален сикари. Хату, още ненавършил седемнайсет, можеше да мине за чирак в няколко занаята; разбираше от обработка на кожа и тепавичарство, ковачество и тъкачество. Чарът на това да си млад агент със скромни умения бе във възможността да потърсиш работа в няколко занаята и да използваш оправданието с лошо обучение от бездарен предишен майстор.
Хату въздъхна. Бореше се със спомените си. Опитът да примири онова, за което вече мислеше като за свои нормални спомени, с виденията, които бе имал откакто онази вещица бе в ума му, го поразяваше: борба без очевиден изход, но конфликтът също така бе странно интригуващ. Усещаше неща, които не можеше да назове, и все пак те го оставяха с чувството за наближаваща промяна, сякаш онова, което бе зърнал от най-ранните си спомени, беше по някакъв начин в корена на продължавалите през целия му живот неудовлетвореност и разочарования. Някъде съществуваше отговор, нещо, което щеше да придаде смисъл на нещата, срещу които се беше борил, откакто бе проходил. Беше смътна надежда, но каквото и да се случеше в бъдеще, нещо се бе променило. Чувството, което имаше — че нещо е затворено и заключено, се бе променило рязко и сега той беше любопитен какво ще открие.
Вдиша дълбоко. Щеше да отнеме време, докато разбере, а с колко време щеше да разполага? Трябваше да стигне до дома, да види кой от майсторите е там и да даде пълно описание на дните си, откакто бе напуснал Нумерсет. Постара се да подреди събитията в ума си, като започна с убийството на неназования по име търговец — неназован за него поне; прие, че може би никога няма да узнае защо бяха убили човека.
Знаеше също, че новините, които щеше да донесе, може да не му спечелят никакви благодарности от майсторите, особено от Кугал, когато научеше, че Хату е оцелял, а неговият любим внук Донти не е. Нямаше значение и че Хату също страдаше заради загубата му: майсторите и капитаните рядко показваха загриженост за подчинените си. Проявите на обич на майстор Кугал към единствения останал му внук, Донти, бяха оскъдни.
Мисълта за Донти накара Хату да помисли за Хава и той пак въздъхна. След като приятелят му си бе отишъл, Хава му липсваше повече от всякога и по начин, какъвто никога не беше изпитвал. Тя беше нахлувала в мислите му в най-странни моменти, откакто „Изабела“ го беше спасил. Вдиша бавно и дълбоко и се помъчи да я махне от ума си.