Не успя.
Споменът му се върна към първия път, когато я беше видял; тя беше най-свадливото момиче в групата му, не се боеше да се опълчи на никого, дори на момчета два пъти по-големи от нея. Още при онова първо зърване нещо в нея го привлече; нещо в поведението ѝ го трогваше, сякаш беше намерил същество, което можеше да го разбере.
Учениците. Когато не им даваха наставления, ги оставяха да се оправят сами, което означаваше да установят йерархия помежду си. Хава изпъкваше, защото беше малко височка, слаба и имаше необикновена кестенява коса, така че привличаше побойниците. Тя бързо даде да се разбере, че може сама да се грижи за себе си, и след като получиха два разкървавени носа и една счупена ръка, по-големите момчета я оставиха на мира. Тя бързо привлече вниманието на момичетата и разшири закрилата си над тях — когато потрябваше закрила, — но иначе имаше само двама приятели, Донти и него. Винаги бяха те тримата.
Хату също имаше своята уникална външност, с която да се оправя, и макар да не беше най-надареният боец сред момчетата, когато гневът му избиеше, ставаше опасен. Едва не преби до смърт едно по-голямо момче, докато един от инструкторите не ги разтърва. След това другите момчета го заобикаляха отдалече. Донти можеше да е подстрекател понякога, но изглежда, усещаше кога Хату доближава границата на търпението си и можеше да се намесва, дори да не можеше да види никакви граници за себе си. Хава притежаваше способността да го успокоява като никой друг, да го накара да забрави неразумния си понякога гняв.
Няколко значими неща се случиха през онова време в живота му: започна да осъзнава, че се отнасят с него по-различно, отколкото с другите ученици, и че той е увеличил донякъде дистанцията, която създаваше това.
И бе започнал да изпитва все по-силни чувства към Хава.
Усещането за отчужденост и променящите му се чувства към един от двамата му най-добри приятели му причиняваше часове терзания, както матрона Наниана обикновено наричаше тихата му, постоянна тревога. Сгълчаваше го или се опитваше да се пошегува за това, но единственото, което успяваше, бе да го накара да скрива чувството си още по-надълбоко.
Специалното отношение към него и това, че не разбираше защо е така — това бяха тревогите, които го притесняваха най-много. Загубата на Донти бе влошила нещата още повече и сега Хату усещаше отсъствието на Хава като постоянна болка, която бе невъзможно да пренебрегне, освен ако не беше зает. Погледна ръцете си и видя, че е стиснал с всичка сила перилото на балкона. С усилие бавно го пусна.
Докато отпиваше последните глътки кафе, загледа пазара долу и пристанището отвъд него. Беше почти на седемнайсет, почти мъж според повечето народи на Гарн, но беше пътувал много и бе видял може би повече от повечето хора, които сега гледаше отгоре. Някои можеше да са търговци или моряци, пътували между тези острови, може би дори до източния бряг на Южна Тембрия, но той беше стигал по-далече от това два пъти преди шестнайсетия си рожден ден — не че знаеше кой е рожденият му ден. Бяха му казвали, че е сирак, и рожденият му ден беше условно наместен на шестия ден на Месеца на Падащите звезди в календара на Коалтачин, за да може да се спазва традицията и преходите, свързани с възрастта. Беше може би достатъчно близо до истинския му ден на раждане, така че нямаше голяма разлика. Все пак беше поредното нещо, което би искал да може да научи. Имаше малко ирония в това: като мнозина, които пътуваха, той трябваше да примирява местната година, месец и ден спрямо родния си календар и често откриваше, че се е отклонил с дни, когато се прибереше у дома. Можеше да се върне на това, което мислеше, че е неговият рожден ден, само за да открие, че е бил преди дни, така че какво значение имаше датата на календара?
Въздъхна, докато се мъчеше да прогони всички тези объркващи мисли, и погледна празната чашка. Не искаше повече кафе. Седенето и ядосването за неща, които не можеше да контролира, беше безсмислено. Копнежът да види Хава беше още по-безсмислен. Можеше никога вече да не я види.
Сандъкът в краката му изключваше всякакви обиколки из града. Носач, запътил се към кейовете с товар на рамото, беше нещо обичайно, тъй че изборът му беше доста очевиден: да похаби деня си в тази гостилница и да задълбочи разочарованието и гнева си — или да иде рано на кораба. Въздъхна примирено и пак се загледа към града.
Беше виждал десетина, че и повече градове като Халазейн през петте си години по задачи, и те се размиваха в паметта му; вече не им помнеше имената, да не говорим за подробности в тях. Имало беше един пазар със сергия, където даваха поръсено с подправки месо на шиш върху две лъжици ориз, полети с чудесен кафяв сос. Внезапно се ядоса, че не може да се сети кое беше това място и че сигурно никога повече няма да яде пак онова месо с ориз.